Original subtitles

"Мосфилм" отново представя един от най-добрите съветски филми –

за трудностите и неволите от първите години на революцията ни.

За хората, въплътили страстта и предаността си към делото й,

без които нямаше да се запали Ленинската светлина над Русия.

КОМУНИСТ

Сценарий ЕВГЕНИ ГАБРИЛОВИЧ

Режисьор ЮЛИЙ РАЙЗМАН

Оператори АЛЕКСАНДЪР ШЕЛЕНКОВ и ЧЕН ЮЛАН

Музика РОДИОН ШЧЕДРИН

С участието на ЕВГЕНИ УРБАНСКИ

СОФЯ ПАВЛОВА

БОРИС СМИРНОВ, ЕВГЕНИ ШУТОВ, СЕРГЕЙ ЯКОВЛЕВ

ВАЛЕНТИН ЗУБКОВ, ВИКТОР КОЛПАКОВ, В. АДЛЕРОВ и др.

Момчета, Загора! Пристигнахме!

Другари! Който е за Загора, да слиза!

Давай насам торбите!

Историята, която искам да ви разкажа,

я чух от моята майка.

Тя ми я е разказвала няколко пъти

и все пак много се е заличило от паметта ми.

Но аз ще ви я предам така, както я помня.

Било през 1918 година.

Със затаен дъх светът слушал грохота на оръдията

на нашата млада революция.

Борбата била на живот и смърт. И точно през тази година,

когато изглеждало, че всички мислят само за фронта,

Ленин решил да започне строежа на няколко електроцентрали.

Една от тях се строяла край малко селце,

което ще нарека Загора.

Тук се събирали хора отвсякъде.

Това били бащите, жените и братята на тези,

които отчаяно се биели с врага по фронтовете.

Полугладни и боси те идвали тук,

за да осигурят електричество на страната.

Нямало къде да се живее.

Заселвали се в землянки и по околните села.

Майко, пусни ме? – И без това тук вече са 7 души.

Няма къде!

Ще ме пуснеш ли у вас, стопанино? – С какво ще плащаш?

С какво ли? С пари. – Не! С пари не става.

Не може значи...

Точно от този момент майка ми обикновено започваше разказа си.

Какво си се разтропал? – Стопанино, пусни ме вътре?

И без теб е пълно. – Ще ти дам захар.

Лъжеш!

Ето виж.

Добре де, влизай!

Настанявай се!

Здравейте! – Здрасти!

Анюта...

Погледни! – Божичко!

Войник, а?

Хайде, настанявай се!

Щом ще живееш тук, цялата дажба ще даваш на мен.

Ако си гладен, сядай при нас! Анюта, дай му лъжица!

Няма нужда!

Наздраве!

Хей, куцият, от фронта ли идваш? – От фронта.

Истина ли е, че генералите са превзели Харков?

Не знам! Не съм чул! – Превзели са го! Не бил чул!

Към Москва са тръгнали. – Защо се радваш?

За комунист щеше да се записваш. – Може и да се запиша.

Не се е разминало. Нали, Анюта?

Прибирай си лапите! – А ти защо ръмжиш?

И без това ще те обесят. – За какво?

За какво ли? Помешчиците би ли ги? – Би ги.

Всички ги биха. – Тогава всички ви ще обесят.

Дърветата ще стигнат. Факт! Нали, войниче?

Имаш ли пари? Ела и пийни! – Не искам.

Щом не искаш – недей. – Дай ми една чаша!

Ето това се вика компания! Стига де!

Силничка е. Откъде я взе? – Бог ми я изпрати.

Бог пратил благословия на дявола, а той я сменил за спирт.

Я си дръж езика зад зъбите, че да не го откъсна!

Ама че народ!

Хората гинат по фронтовете, а тези тук се скрили в склада и...

Съвест нямате вие! – Ти пък какво искаш?

Почакай! Кой няма съвест?

Аз ли нямам? А те имат ли съвест?

Затвориха църквите – ни да погребеш, ни да кръстиш някого,

ни да се помолиш Богу. Народът гол ходи.

Какво ви пука? Всичко ще отмъкнете.

Какво каза? Какви ги дрънкаш?

Да агитираш ли опитваш?! Вън агитатора!

Знаеш ли какво? Хей ти, как беше... Денис.

Защо обиждаш хората? – Какво го галиш? Дай му да разбере!

Федя! Не се изсилвай! – Защо обижда хората?

Стига. Седни, братле. Още малко им остава.

Бог всичко вижда, тяхната мама!

По дяволите! Кажи им, че е пълно! Омръзнаха ми!

Тук е пълно! – Има ли комунисти?

Какво? – Питам има ли комунисти?

Комунисти. – Какви комунисти? Тук няма такива!

Няма такива, няма! – Почакай!

Аз съм комунист. – Ела в кантората на събрание!

Как се казвахте? Губанов? – Губанов.

Какво умееш да правиш?

Мога да съм шлосер, дърводелец, земята да обработвам. Всичко.

Ще се оправиш ли в склада с кантара?

Какъв кантар? – Как какъв? Да мериш товари с него.

Че защо ще ги меря? Аз съм работник, а не кантарджия.

Щом си работник, ще завеждаш склада.

Не, няма да стане!

Не съм проливал кръвта си на фронта, за да меря сельодка!

Подигравате ли ми се?

Върни ми партийния билет! – Виж го ти? Кръвта си проливал.

И трябва да му се кланяме доземи!

Според теб ние тук от пусто в празно ли сме преливали?

Дай му партийния билет! Щом не иска, не ни трябва.

Ето!

Отдавна ли чакате? – Вече два часа.

Почакай! Внесете ги обратно! – Защо?

Казах ви да ги върнете!

Сложете ги там!

Излизайте! – Хей, гражданино!

Какво си се разкомандвал?

Яков Иванович!

Хей, гражданино! Я излез оттук.

О, съседе! Здравей, съседе!

Какво ви трябва?

Слушай, другарю!

На теб говоря! Така не може! – Ключовете от склада у теб ли са?

Защо питаш? – Дай ги.

Я отвори вратата! Викни хората!

Стой! Дръпни се от вратата!

Ето ти назначението ми.

Ясно. – Я почакай!

Защо ме обиждаш? Имай страх от Бога!

Всичко това е лъжа. Степан ме е наклеветил. Честен кръст!

Честен кръст?

А това какво е? – Това са мостри.

Махай се оттук!

И помен да няма от теб наоколо! Ясно ли е?

Кой знае? Може и да се срещнем някой друг път.

Е, какво кому е нужно? – Давай стъкла!

Почакайте, другари!

Наряд за гвоздеи. – Гвоздеи? Ей сега!

И по-бързо! Няма да стърчим тук цял ден я!

Какво, момчета? Още ли чакате? – Чакаме.

Трети ден за гвоздеи стърчим.

От този така нищо няма да получиш! По-добре влез през задния вход.

И с бутилката! – Точно така!

Ленин праща материали, а те ги носят на пазара,

спекулантите му проклети!

Защо тропаш? – Я виж кой е тук!

Няма гвоздеи, другари. – Видяхте ли?

Работническата класа душата си залага, а те...

Давай гвоздеите! – Нали ви казах. Няма!

Няма ли? Че къде са се дянали?

Какво ме гледаш! Крадец! – Я по-тихо!

Какво "по-тихо!"? Няма от какво да се страхувам.

И ти си крадец, че и муцуната ти е крадлива.

Хей, братлета, я по-леко!

Този е съвсем нов, току-що е назначен.

А ти защо мълчиш, глупако?

Не бива така! Не е хубаво!

Кой е тук за безир? – Аз. Чакам за бяла боя.

Господи!

Анюта!

Чу ли какво разказваше онзи с черната брада?

Ленин избягал от Петроград.

Може би лъжат. – Лъжат... Лоша работа!

Трябва поне сорбитола да изнесем и да го заровим в плевнята.

Все ще ми е по-спокойно. Какво ще кажеш?

Не знам, Федя. Направи каквото искаш.

Света Богородице! Главата ми ще се пръсне от мислене.

На ти сега една революция! Че и световна на всичкото отгоре!

Не, веднага трябва да заровим сорбитола.

Той спи ли?

Чете. – По дяволите!

Слушай, стани и го наглеждай, а аз да действам.

Лопатата в плевнята ли е? – Да.

Другарче, за четенето специална такса трябва да плащаш.

Газта се хаби. – Добре, ще ти дам пари за нея!

Защо не спите, стопанке? – Имам работа.

"Пролетариатът използва своето политическо господство,

за да изтръгне от буржоазията, стъпка след стъпка... "

А ти какво четеш?

Ето тази книга.

"Комунистически манифест".

А не те ли е страх? – От какво?

Че си комунист. Ще дойдат белите, ще те убият.

Миличка! Ако се боиш от смъртта, нищо няма да промениш в живота си.

Чуден човек си ти.

Къде отиваш? – Защо питаш?

За кесията с тютюна.

Не ти ли е скучно тук? Защо не идеш на строежа? Съвсем близо е.

Знаеш ли как се нуждаят от хора? – Защо да си напускам къщата?

Тук ми е стопанството. – "Стопанството"!

Така ли ще си киснете тук? Погледни там народът какво прави.

Колко жени работят. – "Жени"!

Знаем ги тях. Само разтуха си търсят.

А ти с какво се занимаваш на строежа?

Аз ли?

Разни неща. Утре ме изпращат в Москва

да осигуря материали за строителството.

И Денис ще дойде с мен. Така че много работа ще падне.

Е, добре! Гаси и лягай!

Дълго обикаляли Москва Василий и Денис.

Били по складовете, в учрежденията.

Осигурили желязо, лопати, кабели, брадви.

Нямало само гвоздеи.

Хей, приятел! Трябва да минем!

Имате ли пропуск? – Не, щом говорим с теб.

Щом нямате, няма и да минете. – Почакай! Не бързай!

Чуй! Идваме от Загора. Чувал ли си за нея?

Е, и? – Строим голяма станция.

И ни трябват материали. Затова сме тук.

Началникът ни е тук. – Всичко осигурихме, а гвоздеи няма.

Затова сме дошли. – Какви ти гвоздеи?

Това е Кремъл – правителството.

Тук, лукова главо, по държавни въпроси се влиза.

А ти – гвоздеи. – А нашите какви са?

Гвоздеи не за мен, а за народа! – "Народа"!

И даже ми е забранено да разговарям. Дайте си пропуска!

Нали ти обясних... – Чуй, миличък! Ние за тези гвоздеи

целия свят обърнахме – без да ядем, без да седнем. Няма и това си е!

Е, и? – А ти си застанал тук като пън!

Дай си пропуска! – Почакай, Денис!

Влез ни в положението, приятелю! Земята гори. Строежът ще спре.

А ти стоиш като... пукал.

Та ти си червеногвардеец! Пролетарска кръв!

Днес сме тук, а утре кръвта си ще проливаме заедно.

Дай си пропуска. – Какво се пънеш като плашило!

Пропуск, та пропуск! Световната революция с пропуск ли ще я правим?

Съзнание трябва да имаш. Хайде, Денис!

Стой! Ще стрелям! – Стреляй, гадино!

Какво ме гледаш? Стреляй! – Махни винтовката!

Какво има? – Искат да влязат без пропуск.

От Загора сме с важна задача, началникът ни заседава тук.

А този... – Почакайте! От Загора ли сте?

Др. Зимни ли ви е началник? – Точно така.

Да вървим! Пусни ги!

Имали "задача"! И аз съм тук с важна задача.

Чуй, миличък! Я ми попази торбичката!

Че и пушчица имаш!

Др. Зимни вътре ли е? На заседанието?

Зимни ли? Тук е. – Другарите са от Загора.

Седнете, другари! Щом има почивка, веднага ще ви повикам.

... да създадем 50 електростанции

и да ги обвържем в единен план, обхващащ цялата страна:

европейската част и Сибир, Урал и Туркестан.

Опирайки се на тази система, ние като с лоста на Архимед

ще можем да подемем цялата промишленост.

Да вземем, например, Донбас.

Станция номер едно – "Щерка". Този район е богат на залежи...

Др. Зимни, този дойде да ви търси.

Защо си тук?

Вас търсим, др. Зимни. Всичко намерих, но гвоздеи няма.

Излезте! След малко ще дойда. – Какво става там?

Извинете, Владимир Илич. Мен търсят. От Загора!

От Загора? Прощавайте, Глеб Максимилианович!

Какво е станало? – Проблеми със снабдяването.

Не можем да намерим някои неща. – Например?

Беда, Владимир Илич! Няма гвоздеи!

В склада все ми се молят: "Дай гвоздеи!"

Идете на ул. "Солянка" за такива неща.

Бях и там, и на "Мясницка", и на "Варварска", но няма.

А при Соколовски, на бул. "Смоленск". – Това е идея!

Виж, при Соколовски не съм ходил.

Моя грешка!

Почакайте, другарю! Сега ще проверим дали там има гвоздеи.

Всичко намерих, а гвоздеи няма! Да си умреш от мъка.

Др. Соколов! Ленин ви се обажда.

Др. Соколов, нужни са ни гвоздеи за Загора.

Няма ли?

Много ни трябват. Извънредно много ни трябват!

Никакви ли няма?

Мислите, че при Варейтис има? Добре! Ще му звъннем.

4-36-77

Др. Варейтис, здравейте! Ленин се обажда. Имате ли гвоздеи?

Да, гвоздеи!

Владимир Илич, кажете му, че вместо гвоздеи ще му дадем безир.

Ще ги заменим за безир. – Можем да ги заменим за безир!

Но и Загора също е важно и държавно дело.

Значи все пак има! Ето! Понатиснах малко и намери гвоздеи!

Владимир Илич, дано има и малко винтове...

При вас ще дойде другаря... Как се казвате?

Губанов. – Василий Губанов.

... другарят Губанов и вие се разберете с него.

А относно винтовете – понатиснете го сам!

Той ще се подаде. – И още как ще го понатисна.

Благодаря, Владимир Илич!

Кой номер е Загора по вашия план, Глеб Максимилианович?

№16, Владимир Илич!

№1, 2, и 3 са все още проекти – мечти, така да се каже.

А шестнайстият – ето го! Ръмжи и за гвоздеи моли.

Как е при вас продоволствието, другари от Загора?

Навярно лошо?!

Съжалявам! Да не би да хърках?

Не, не!

Преуморих се през войната, стопанке.

Все на сън ме избива, ама че работа.

Денис, викай "ура", братле. Намерихме гвоздеи. Ленин намери.

Ура! – Другари! По-тихо!

Съжалявам! А ти сега бягай за продоволствия.

Чакай! Сега ще ти напишат разрешително.

А далеко ли ще се ходи? – В Украйна!

Леле!

Здравейте!

Къде са другите? – Няма ги.

Стопанинът ми замина. – Гледай ти! Надалече ли?

За брашно. А може и сланина да донесе.

Хитро!

А останалите къде са?

Изгони ги. – Защо?

За да не нощуват тук, когато го няма.

Ясно!

Ами ти? Като че ли си тръгна, а си остави вещите.

Не съм си тръгвал. По работа бях.

Току-що докарах ешелон от Москва.

Разтоварих го и право тук. А ти спомняше ли си за мен?

Да бе! Къде ще му излезе краят, ако си спомням всеки!

Аз пък си спомнях за вас. Донесох и подаръци.

Тютюн за твоя Фьодор...

А за теб – забрадка.

Премери я!

Красота!

Анюта, а къде са ми нещата? – Под пейката!

Да те нахраня ли? – Не, благодаря. Имам си хляб.

Какво гледаш?

Това жена ти ли е? – Не.

Годеницата ти? – Нещо такова.

Е, обича ли те?

Целувахме се, докато всичко беше наред.

А щом заминах за фронта, забрави да ми пише.

Нима това е любов? – Значи не я заслужаваш?

Може и така да е. Любовта е една такава хитра...

... силна работа.

Анюта, какво ти стана?

Махай се! Чуваш ли?

Фьодор заповяда никой да не остава тук. Отивай си!

Какво пък! Щом е заповядал.

Комунистически поздрави!

Какво искаш? – Забравих си кърпата.

Каква кърпа? Къде е тя? Тук няма никаква твоя кърпа.

Щом я няма, просто ще си поседя.

Върна се, а? – Върнах се.

А къде се каниш да живееш?

Теб пък какво те е грижа? – Ами такава!

Такава, че не бива да оставаш тук. Ясно ли е?

Федка не е наредил. – А ти защо си тук?

Просто така. Нали чу – търся си кърпата.

Добре де! Нека съдбата реши! Картите да покажат!

Ела тук и тегли карта.

Защо? – Тегли де, хайде!

Аз залагам на червено.

Я се махай оттук! – Защо пък? Тегли!

Чуваш ли какво казах? – Не се прави на комисар!

Ама и началство пристигна. – Махай се!

Аха! Разбирам.

Ето защо им е притрябвала световната революция.

Ето я идеята на Карл Маркс!

Добре, действай! Ние не сме горди. Мога и втори.

Какво се перчиш?

Гадина!

Много си разпусна ръцете!

Но някой ден и ти ще си намериш майстора.

Сбогом, Анюта!

Заключи вратата след мен!

Зебло! Зебло! Малко остана! Хайде на зеблото!

Хайде на зеблото!

Това пък какво е? – Като американ е, но по-добро.

Сам го направих. – Боклук!

Чакай, гражданино! Как може да е боклук?

Не вярваш ли в Бога? Скъсване няма! Гледай!

Два фунта сланина. – Пет.

Два. – Пет!

Братлета! Белите са на Садовая! Шибай конете!

Четири и половина. – Два.

Три. – Четири.

Три. – Качи половин фунт де!

Къщите ни изгоряха. – Стой! Взимай го!

Ама че дявол! Разори ме!

Сега от глад ще умираме. Мошеник такъв!

Другари!

Работническата класа е подложена на големи изпитания.

Белите настъпвали от всички страни.

Като че ли всички оръдия по света се били прицелили в Москва.

Но хиляди пролетарии се вдигнали в защита на своята република.

Трудно било да се преброят всички фронтове.

Но отиващите на бой с врага, още по-трудно можело да преброиш.

Отишли да воюват и мъжете на Загора.

Хей, жена на мъжа си! Кого търсят очите ти?

Да не би твоя Василий? Вижте я кучката!

Всяка нощ гушка своя склададжия.

Вижте я! – Какво говориш? Бой се от Бога!

Боя се аз, но не и ти, склададжийска подлога?

Бягаш, а?

Братлета! Я да я вземем за воюващите на фронта!

На никого няма да откаже! – Престани, палячо!

Ти пък какво искаш? – Стига, ти казвам!

Същият ден Анюта напуснала селото.

Нямала нито роднини, нито близки хора.

Трябвало да си търси работа. Отишла на строежа.

И животът отново я събрал с Василий.

"Тук си стопанин, а не гост.

Пази, другарю, всеки гвоздей."

Сам ли го измисли? – Защо, лошо ли звучи?

Какво става с тухлите? – Обещаха към края на месеца.

И какво? Строителството ли да спрем? – Не знам.

Др. Губанов. Подпишете наряд за лопати!

Вася, давай гвоздеи!

Гвоздеи? Мога да ти дам само половината.

И без това искаме два пъти по-малко. – А трябва да са четири пъти. Чети!

Др. Губанов, ето товарителницата. – Ела с мен!

Знаеш ли къде дават вар? – Вар?

Ето там, накрая. – Изчакай ме!

Къде тук дават вар? – Там, при него!

Анюта! Какво търсиш тук?

Как така... Тук работя. – Къде?

На строежа. Къде другаде. Това е товарителница за вар.

Е, ще даваш ли, или така ще стоим? – Ей сега!

Имаме ли още вар? – Има малко.

Трябва да им отпуснем.

Къде живееш? – В барака, къде другаде!

В каква барака? – В обикновена, като всички.

Далеч ли е оттук? – А теб какво те интересува?

Нали все пак сме познати.

Какви познати? Никакви не сме си. – Почакай, Анюта!

Подпиши се!

Аз съм неграмотна. – Сложи кръстче!

Трябва да се учиш, Анюта! Не е хубаво така!

Може ли да взема варта? – Може!

Дори и след много години Денис обичаше да разказва

как е возил продукти за Загора. Колко трудно било пътуването,

как е гладувал, за да достави без загуби скъпоценния товар.

Държавно имущество, братлета! Не може да влизате!

А къде да се качим? – Държавен е!

Чуй, помогни ми за чувалите! Хайде, момче, помогни!

Като на Христос ти се моля! Чуваш ли?

Ти пък къде се вреш с тоя чувал?

Боже мой! Махни чувала!

Какво е това? Какво правите бе, хора?

Фьодор! – Господи! Това ти ли си, Денис?

Откъде идваш? – За продукти ходих. Зебло сменях.

Повдигни ме малко! Братче, сам Бог те праща!

За пети път се прекачвам. Ти какво правиш тук?

Конвоирам вагон до Загора.

Втори месец вече пътувам. Ям от време на време.

Гимнастьорката си смених за хляб. – Лошо, братче!

По-лошо няма накъде!

Да не би да тръгваме, а?

Лоша работа! Казват, че белите са съвсем близо.

Че аз сам ги видях! Натискат генералите!

Да. Мъка!

Хайде, давай, каквото имаш вътре?

Сега вече всичко имам в излишък. Моята Анюта ще има за цялата зима.

И брашънце, и булгур, и захар.

И сланинка също.

Вече не си спомням откога не съм ял сланинка.

Ще ми дадеш ли и парче хляб? – Може и хляб.

А как ще се уговорим с теб? – Какво да се уговаряме?

Мили човече! Всичко това парички струва.

Аз нямам нищо. – "Нямам нищо"?

Как да ти дам бадева, мили мой? Влез ми в положението!

Аз също лазих под куршумите за тази сланина.

Стрелят, мамка им мръсна!

Не се ли продупчиха обувките ти?

Че от какво ще се продупчат? От една година ги нося.

По моему са по-старички.

Добре де. Ще ти дам сланина за тях. Съгласен съм.

БИЙ С ЕЛЕКТРИЧЕСТВО по разрухата и глада!

Майка ми често разказваше, как са живеели тези хора.

Всеки си е имал свои мисли, свои радости и притеснения,

своя мечта и своя съдба.

Но заедно те били този народ,

тази Русия, която преобърна стария свят.

И слушайки този разказ, разбирах,

че великото, което днес е просто всекидневие,

беше започнато с техния труд,

с техните ръце, с техния живот.

Ние не сме роби...

господари ние не сме.

Зимни тук ли е? – Не.

А вие какво правите тук?

Ликвидираме неграмотността.

Ето каква била работата.

Знаете ли какво, другари ликвидатори?

Докараха ешелон с тухли. 40 платформи.

Трябва да ги разтоварим. – Пак ли съботник?

Познахте! – Сега е нощ?

Много си бърз! Не е наша работа.

Как да не е ваша? – Много просто! Не е наша!

Аз съм дърводелец. За това съм учил!

А да разтоварват могат и общите работници. Не е моя работа!

Изучен бил! Видяхте ли го изучения?

Не било негова работа. Според теб Ленин по-учен ли е от теб?

Не знам, не съм се мерил с него. – Казвам ти, че не е по-глупав.

И какво казва Ленин? Казва, че всичко е народна работа.

И с генералите да се воюва, и електростанция да се строи.

Даже и на лелята нова блуза да купим, също е наша работа.

Сега всичко е наша работа. Прав ли съм, или не?

Прав си. – Щом съм прав,

вдигайте хората на съботник в името на революцията!

Жени!

Чувате ли, жени?

Докарали са тухли. Викат ни на съботник.

Хайде на съботник, жени! Молят ни да помогнем.

Кой моли? – Я лягай! За тях всеки ден е събота.

Казват, че в името на революцията.

Вие там, на платформите! Заставайте по двама във верига!

Точно така!

Къде да отидем? – Сега ще ни покажат.

Др. Губанов, на първата платформа няма хора.

Сега ще дойдат. Анюта? И ти ли си тук?

Браво на теб! – Къде да застанем?

Хайде на третата платформа.

Хайде! – Василий!

Ако искаш нещата да потръгнат, доведи акордеонист.

Прав си. Хей! Взимай акордеона!

Хайде, давай!

Как е работата? Уморихте ли се? Да ви помогна ли?

Да не сме по-лоши от другите? – Хей, началник!

Не зяпай, а заставай в редицата! – Застани тук!

Ето.

Анюта! Защо си все така намръщена? Все в земята гледаш.

Случило ли се е нещо? – Да не би да не е!

Посрами ме пред всички, че и да се радвам ли?

Кой те посрами?

Кой те посрами? – Сам знаеш кой.

Дома си оставих.

Нищо не разбирам. Какво говориш? Как така си го оставила? Защо?

Ти заспа ли?

Почакай. Като свършим, тогава ще поговорим.

Ах, Стьопка! Почакай само, кучи син!

А ти защо мълча? Нима повярва, че ще кажа такова нещо за теб?

Не зная! Вече не зная на кого да вярвам и на кого не!

Не знаеш? И не гледай в земята, а ме погледни в очите!

Пусни ме! – Искаш ли да чуеш истината?

Пусни ме! Свикнали сте с ръцете да "работите".

На Степан не е разрешено, а на теб може, а?

Не ме докосвай! Имам си мъж.

Всичко разбирам! Всичко! Че си омъжена,

че сега е революция, и че не е време... Ясно ми е!

Но не мога да се владея. Ходя като чумав.

Не искам да се забавлявам с теб, глупачке!

Обичам те!

Не ме докосвай! Не бива! – Обичам те!

Грях е...

Стой! Утре ще те чакам тук, когато изгрее луната, чуваш ли?

Когато изгрее луната. Чуваш ли, Анюта?

Къде отиваш?

Ще отида до селото. – През нощта? Защо?

Ще проверя дали Фьодор не се е върнал.

Влезте!

Какво има? – Трябва да поговорим.

Давай тогава.

Кажи ми, др. Хрупченко.

Как ще стоят нещата с любовта при комунизма?

Ще я има ли, или не? – Ама че въпрос!

Затова ли си се вдигнал толкова рано?

Иди и се наспи! Любовта ще я има.

Ами ако например... жената е омъжена, а ти я обикнеш.

Искаш да я примамиш, за да живееш с нея.

Това връзва ли се с комунизма? – Ама че задача!

Марксистката теория, братле, няма отговор на този въпрос.

Но щом подигаш този въпрос, ще ти кажа.

Не е хубаво така – с омъжена. Не е чисто!

Трябва да се преодолее. – А ако не можеш и те гори денонощно?

Гори те! Какви комунисти сме,

ако с един каприз не можем да се справим?

Ако ще въздишаш, влюби се в момиче. – Не говоря за момиче, по дяволите!

Любовта не пита омъжена ли е, или не. Гори ме! Без дъх ме оставя.

И каква е тази теория, ако в нея нищо не е казано за това.

Почакай! – Говоря с теб сега, а мисля за нея.

Къде е тя? Защо не дойде? Какво й се е случило?

Да те видя сега какво ще кажеш... ако си истински марксист.

Фрося!

Кажи им, че напускам строежа.

Защо?

Ще работя на блатото, за торф. – Ти побърка ли се?

Не, така трябва!

А ако онзи...

от склада де...

пита за мен,

кажи му, че нищо не знаеш.

Разбери! Нима аз съм против любовта?

Но ти си комунист. Човек, когото всички гледат.

По теб съдят дали носим истината, или мръсотията.

Или само плямпаме за истината.

А ние ще отмъкваме жените от мъжете им и ще живеем с тях.

Хубаво ли е според теб? Какво ще каже народът за нас?

Партията лъже!

И изобщо... време ли е сега за това?

Работническата класа води бой, какъвто историята не е виждала.

Какъв боец си ти, ако в душата ти цари смут?

Непригоден боец!

Добре! Точка!

Край! Ще избия тази глупост от главата си!

Рано ни е, братле, с китара да бродим.

Ще пием ли чай?

Иван Андреевич, ставай! Убили са Ленин.

Москва!

Москва!

Ей, хора! Истина ли е?

Изтичай да разбереш! Това е влак от Москва.

Защо стоиш като паметник? – Ами чувалите ми?

Бягай ти! – Не мога да оставя вагона.

Ще ти пазя чувалите. – Да бе, ще ги пазиш.

Мили човече!

Слушай, не мога да мръдна от вагона,

върни се после и кажи дали е истина.

Добре де, отивам! Но ти ги пази! – Тичай!

Граждани, не вярвайте на клеветата! Ленин е жив!

Само е ранен. Жив е!

Другари! Враговете искаха да убият този,

който отдава целият си живот на работническата класа!

Искат да удавят в кръв свободата!

Няма да стане, другари! Ленин е жив, само е ранен!

Жив е Ленин! Жив е!

Това се казва истинска радост!

А аз си мислех, че наистина са го убили.

Такъв човек! Сърцето ми чак спря.

Е, ще ядеш ли по този повод? – Нямам нищо против.

Такъв човек!

Колко много е направил за хората. Не можеш да си представиш даже.

Сланина или нещо друго?

Не зная какво да ти дам в замяна. Само панталоните ми останаха.

Неудобно е някак си. – Че защо?

Днес не е църковен празник. До дома е една педя. Давай ги!

Добре де!

Боже мой!

Степан! – Дойде ли си?

Анюта!

Казвай къде е жена ми? Къде е Анюта?

Че откъде да зная? – Как така не знаеш? Защо си тук?

Аз ли?

Първо отидох на фронта. После добри хора ме светнаха.

А и не ми се искаше да ми изтекат някъде червата.

Върнах се! Нямаше къде да живея, затова нощувам тук.

Не питам за теб, а за жена ми. Къде си е дянала?

Я по-леко!

Жена ти, а?

На строежа е.

На какъв строеж? Защо? Аз й оставих провизии.

Плюе тя на тях. Сега живее при началството.

Какво началство? – Какво ли?

Помниш ли, че тук нощуваше един такъв. Комунист!

Сега тя с него по нощите... Карл Маркс чете.

Лъжеш, куче!

От какъв зор ще лъжа? Питай хората!

Прекръсти се! – Ето ти!

Господи, защо така...

Защо така, Стьопа? А толкова я обичах.

Виж какви страдания изтърпях!

Стреляха по мен, мъчих се, но все пак се върнах.

И всичко заради нея. – Затова си върти опашката!

Трябваше яко да я пердашиш.

Край на всичко, Анютка!

Наистина край!

Ще я убия! – Ето това е мъжка приказка.

Вземи!

Абе ти... Луд ли си?

Ние си имаме свои начини.

Юздите къде са?

Глупак си ти и туй то!

Нима такава жена с юзда ще я озаптиш?

Помогни ми, Степан!

Като на Господа ти се моля, честен кръст.

Помогни ми. – Добре де, ще помогна!

Довечера, като се стъмни, ще идем и ще я приберем.

А сега, слагай самовара!

Петро! Хей, момчета!

Семьон!

Дръж го!

Хванете го! – Почакайте, момичета!

Дръжте го! – Какво искате?

Вижте, дошъл е съблечен, за да не губи време!

Глупачки! От път се връщам!

Безсрамен, нахален котарак! – Ама аз...

Какво правиш? Имаш ли съвест?

Продукти ви донесох! За строежа!

Какво? – Продукти за строежа.

Прикрий се малко! Дайте му това.

Благодаря! – Казвай сега истината!

Ето ти честен кръст! Донесох!

И захар донесох, и просо, и бонбони за децата,

и пушена сланина... На гарата чакат. Два вагона!

Момичета! А ние едва не го убихме!

Миличкият ми той! – Ама ти какво...

Да го подхвърлим, момичета!

Фросенка, потанцувай с мен! – Чакай!

Не си ли виждал Хромченко? – Не съм.

Фрося, хайде да танцуваме!

Не сте ли виждали Хромченко? – Не сме.

А Губанов? – Не.

Витя! Не си ли виждал Губанов? – Раздава подаръци.

Тук ли е Губанов?

Да излезе за минута! – Ей сега!

Дойдоха от торфището. Казват, че мъжът на Анюта я е пребил.

Как така? – Може и до смърт да бие!

Къде? – На торфището. Били двама.

Вързали са я. Бягай в Гордеевка!

Какво ми говориш!

Видях ги, както теб виждам! Те тук, а аз – тук!

Чакай! А какви бяха? Наши или французи?

Дявол ги знае! Избягах!

Имаха ли конница? – Имаха!

А артилерия? – Ако нямаха, щях ли да се изпаря?

Ех, момчета, всичко видях! Навсякъде зеблото заменях!

Мислех, Саня, че храната ще ми е необходима...

Яжте бе! Плюскайте!

Край на всичко!

А моята все пак ще я убия!

Спиш ли, Анюта?

Какво направи?

Къде ще се денем сега?

Всичко пропадна, че и животът ни.

Анюта, а може би хората лъжат?

Нали знаеш какви са...

Анюта, ще те развържа.

Анюта, чуваш ли ме?

Сигурно наистина лъжат, а?

Може и да е имало нещо, но ти не го обичаш.

Кажи, моля те! Не го обичаш, нали?

Обичам го!

Ела и си пийни!

Сядай!

Анюта!

Ти ли си?

Ти си!

Къде се беше скрил?

Защо не ме потърси?

Защо не ме повика?

Или вече не ме обичаш?

Не ме ли обичаш? – Обичам те!

Измъчих се! Не мога да живея без теб!

Мили мой!

Нека ме бият!

Нека ме убият! Миличкият ми!

Така отредила съдбата.

Да бъдат моята майка и моят баща.

Минала една година.

Може би най-тежката година в историята на нашата страна.

Белите приближавали Москва.

Патрулите на Деникин се появявали край Тула.

Не достигали пушки и снаряди за армията ни.

Хората нямали дърва и облекло.

Свършил и хлябът.

НЯМА ХЛЯБ

Какво решение ще вземем, другари комунисти?

Трябва да решим! – Разбира се.

Какво друго решение има? Влаковете са спрели.

Няма връзка с Москва! Хляб няма! Нищо няма!

А на фронта? – Какво на фронта?

И там гладуват.

Че и кръв леят, другари!

В цялата страна е глад и разруха.

И само на едно място все още се строи.

Тук.

Едно огънче в тъмнината.

Няма ли да го опазим? Нима ще го загасим?

Иван Андреевич, тифът действа. Хората мрат като мухи.

Какво ни плашиш с този тиф? Голяма работа! Тиф!

Какво да правим с хляба? Къде е той?

Защо мълчиш? – Какво да кажа? Обясних ви.

Към нас от Москва е потеглил ешелон с брашно, но го няма.

А къде е, дявол те взел? – Откъде да зная?

Потънал е някъде. Заради взривен мост или нещо друго.

Извинете, другари. Болен съм.

Ето какво, другари!

Тук сме 16 комунисти. Партията ни повери строителството

и ще направим всичко по силите си, за да го продължим.

Първо трябва да възстановим връзката с Москва.

За това ще отговаряш ти, др. Андреев.

А за хляба – вие другари Кашин, Соловьов и Викентиев.

Тръгвайте по околните села и вижте можем ли да получим хляб.

Ясно! – Поне малко.

Поне за един ден.

И помнете, другари! Това е партийно поръчение.

А ти, Василий, ще тръгнеш да търсиш ешелона.

Трябва да го докараш на всяка цена!

Ясно ли е! – Ясно!

Може ли да тръгвам! – Тръгвай!

Какво ме гледаш? Не ме ли позна?

Не сме се виждали цяла година.

Май е така.

Строите, значи?

Строим. – Въпреки тифа и глада?

И докога така? – Докато не я построим.

Чудна работа.

Ето, вземи! – Няма нужда.

Не е за теб. Може на друг да потрябва.

Казах, че няма нужда.

Щом не ти трябва, за нас ще има повече.

Слушай!

Кажи на твоето началство да се пази!

Че иначе... – Какво иначе?

Кой да се пази? – Вие, комунистите! Кой друг!

Виж! Сам чух... – Стига!

Стига си плещил празни приказки.

И знаеш ли? Тръгвай си!

Както искаш! Ваша си работа!

Тя роди ли?

Да.

Онзи ден.

Имаме син.

Митя! Я извикай чичо Денис!

"Анушка!

Слънчице мое!

Пази се!

Знай,

че, ако нещо се случи,

без теб няма да мога да живея.

Хората строят

новия живот.

И ние с тях."

Не плачи! Ето ти подарък от Вася.

Господи.

Хей, има ли някой тук? Машинистът?

За къде е ешелонът? За Загора ли?

Ешелонът за Загора ли е, питам? – За там е.

А вие защо сте тук? Саботирате, така ли?

Защо ешелонът стои? – Няма дърва.

В Опалиха са взривили моста. Три денонощия...

Как да няма дърва, около вас е гора!

Не ни трябва гора, а дърва. Като ни докарат, ще тръгнем.

А вие не можете ли сами да насечете?

В Загора, хората умират от глад,

а вие се излежавате, гадове. Ставай! – Я по-леко.

Тукашен ли си? – Да речем.

След 5 мин. да има триони и брадви!

Откъде да ги взема? – Откъдето искаш!

Там под леглото има и от двете. Вземи ги, щом си на такъв зор.

Що ли не ви пречукам, кучи синове?!

Видяхте ли го? – Дъската му хлопа.

Хей, мили човече!

Знаеш ли колко дърва трябват, за да стигнеш до Загора?

Пет дена трябва да сечеш! – Щом трябва, пет ще сека.

Не е твоя работа. А ти отивай да си доспиш! Безделник!

Е, сечи тогава!

Нима сече сам? – Сече!

Стига си се правил на глупак! Няма да успееш сам.

Почини си и се наяж! Чуваш ли?

Чуйте! Къде наистина можем да намерим брадви?

Дявол знае! Може би в махалата има.

Момчета, я бягайте до махалата! – Хайде, Петка!

Дай и на мен, чудо невиждано!

Край! Свършвайте, момчета!

Хей! Да вървим! Утре ще довършим.

Никъде няма да ходя! – Цялата нощ ли ще сечеш?

Ще сека! – Ще пукнеш, хей!

На хората им трябва хляб. Разбираш ли?

Хляб! Иначе няма да има Загора!

Ама че инатест дявол!

Ето виж горичката!

А ето там е станцията!

Тук работи твоята майка. И татко също.

Виж каква голяма е станала! И ти ще пораснеш толкова голям.

Гледай! Кученце!

Я виж, дим!

Дим! Ей, жени! Вижте! Дим!

Къде? – Дим!

Хей, момче! Не гори ли при вас, братле?!

При нас е! Загора гори!

Дайте насам конете! Насам!

Не се бавете! Ела насам!

Застани тук! Разбивай катинарите!

По-бързо, момчета! – Свалете го долу!

Пратете го по дяволите!

Товарете бързо каруците!

Яков Иванович!

Виж кого хванахме! – Здравей, приятелче!

Нали ти обещах да се срещнем. Ето че се срещнахме!

Пуснете ме, мухльовци! Отдавна трябваше всички вас... до стената!

Не гледай насам. Натам гледай!

Дръжте го здраво! – Харесва ли ти гледката?

Къде е началникът ви? – Търси го на електростанцията!

Къде да слагаме сандъците?

Къде е началството? – Каруци ни трябват!

Къде е началникът?

Къде е началникът? – Какво има?

Грабят влака оттатък! Хора убиват! – Какъв влак?

Почакай! Какъв влак?

Какъв влак? Тук влакове не пристигат.

Да не би да е този със зърното?!

Хей, жени! Да не е моят Вася?

Дръжте го, ще избяга! Дръпни се! Ще стрелям!

Контра такава! Ще те убия!

Дръжте го, братя! Дръжте го! Ще избяга!

Върни го обратно, гадино!

Братя, почакайте! Дайте ми го!

Дръпнете се! Нека си поговоря с този мръсник!

Дръпнете се!

Братлета, дръжте го! – Бийте го!

Колко бараки оцеляха? – 15-16, а и те...

Значи пак ще се наложи да копаем землянки.

Александър Василевич, Москва е на телефона.

Слушам! – Др. Зимни,

с вас ще говори Владимир Илич.

Здравейте, др. Зимни.

Какво се е случило при вас? Пожар?

Да, имаше пожар.

Очевидно умишлен, Владимир Илич.

Но няма нищо страшно. Изгоряха няколко бараки

и част от готовия торф. Това е.

Др. Зимни. Доколкото разбирам, готвите се да ме успокоявате.

Не ме успокоявайте, а ми кажете истината за положението.

Избройте всичко, което е изгоряло.

Да...

А хората? Не си ли отиват?

Не, Владимир Илич, не си отиват! Всички са тук.

Така ли? Това е хубаво! Това е главното!

А има ли човешки жертви?

Не, особени жертви няма. Имаме изгаряния и ранени.

Само един загина. Губанов.

Комунист е. Може би го помните?

Губанов?

Губанов!

Не го познавам!

Веднъж му помогнахте да намери гвоздеи.

Млад човек беше. Помните ли?

Да.

Губим хора.

Губим добри хора, Александър Василиевич.

Но какво да се прави?

И това също е фронт.

Господата капиталисти много добре разбират,

че всеки наш технически успех е удар по капитализма!

Борба и борба, скъпи ми Александър Василиевич!

А жертвите, колкото и тежки да са,

преди всичко показват решимостта на народа да постигне целта си.

Каквото и да се случи!

А това означава, че народът е повярвал в тази цел.

Вярва на партията и затова ние побеждаваме.

Ако др. Губанов има семейство,

погрижете се за него, Александър Василиевич!

Скъпи приятели!

Днес се сбогуваме с нашия Вася Губанов,

с нашия скъп и любим приятел.

Откъде е Вася Губанов?

Роден е в работническо семейство.

На 12 години постъпва в завода.

После революцията, Гражданската война...

Какво ще стане с убийците?

Казват, че от Москва е тръгнал революционен съд.

Не трябва да ги съдят, а кожите да им одерат!

Казват, че е оставил жена с малко дете.

Ето я там!

Не длъжности и изгода чакаше от нашата партия.

Търсеше в нея истината.

Истината, която трябва да се завоюва с пушка в ръка.

В него имаше толкова сила, толкова живот,

че изглеждаше сякаш смъртта не може да го пречупи.

Ние се кълнем, скъпи наш другарю, че ще отвоюваме тази правда

и ще осъществим твоята прекрасна мечта.

Позволете ми да кажа нещо.

Тук съм чужд човек. Машинист съм на влака.

Никого от вас не познавам.

И това момче не го познавах.

Но видях, как сечеше дърва,

как се стараеше за хората.

Де да можехме всички така

и винаги така да правим.

Прощавай, братко!

Вземете детето!

Къде е музиката? Хубаво щеше да е? – Наистина.

Но откъде да я вземем? Клубът изгоря.

Денис Иванович, какво ще правим без Вася?

Какво да ти кажа, миличка?

Има милиони думи,

а такива да те утеша, не мога да намеря.

Да вървим, Анюта! Време е да кърмиш детето!

Вървете, жени! Благодаря ви!

Денис Иванович, мога ли да постоя тук малко сама?

Постой, пиленцето ми!

Анюта!

Какво искаш?

Е, а сега?

Какво ще правим сега?

Виж как всичко се обърка.

Почакай, Анюта! За какво мислиш, че говоря?

Къде ще живееш? Всичко изгоря. А ние с теб си имаме дом.

И картофи. И с просо за цялата зима съм се запасил.

Детето без баща какво ще прави? Ще му бъда като баща.

Нека живее. Та аз те обичам, Анюта!

Не, Федя, няма да стане. – Господи Боже мой!

Ами през зимата? Ще замръзнете.

Даже покрив си нямате!

Няма да умрем. Както хората, така и аз.

По-добре иди на строежа. Виж! Всичко отново трябва да се строи.

Трябва страшно много работна ръка.

"На строежа"!

И у дома си имам много работа.

Покривът трябва да поправя, картофите да прекопая.

Много години са минали от този ден.

За цял живот запазих в паметта си светлия образ на моя баща.

И с нежност си мисля за моята майка,

която в най-трудния си час не е трепнала,

не е паднала духом и без колебание тръгнала напред,

където сред дима от пожарищата,

се раждал нов непознат свят.

Превод Лука Луков

Редактор и тайминг СИНЕАСТ ®

2019 ©