Original subtitles

Един филм на ЖАН КОКТО

ЗАВЕЩАНИЕТО НА ОРФЕЙ или НЕ МЕ ПИТАЙТЕ ЗАЩО

Предимството на киното е да позволява на страшно много хора

да сънуват заедно един и същи сън

и да ни покаже с точността на реализма фантазиите на нереалността.

Накратко казано, това е прекрасен проводник на поезия.

Моят филм не е нищо друго, освен един стриптийз...

постепенно разсъбличане на тялото ми

и разкриване на голата ми душа...

Защото съществува многобройна публика в мрака,

жадна за тази истина отвъд истината,

която един ден ще стане символът на нашето време.

Това е завещанието на един поет

към младото поколение, което винаги го е подкрепяло.

Понеже шапката ми тежеше, аз я пратих обратно в онова време,

което бих могъл да напусна само за няколко минути...

Бих искал да говоря с професора. - Какво правите тук?

Нищо. Вие кой сте? Синът му ли? - Баща ми беше архитект и е починал.

Аз се надявам да стана известен професор. Някой ден, най-малко.

Добре, тогава.

Забравих си ръкавиците...

Трябваше пак да стресна момчето.

Извинявайте.

Господине! Господине!

Очарователно.

Това беше втората ми среща

с човек, чиято съдба бях объркал, противно на всяка логика.

Не се страхувайте, госпожо. Дрехите ми са резултат от облог.

Трябва да е професорът този, който бутате в инвалидната количка.

Да, господине.

Но може ли да ми обясните... - Невъзможно.

Може ли да му задам един въпрос? - Професорът не може да ви чуе,

нито да ви отговори, защото когато бил дете,

майка му се стреснала от не знам какво и...

го изпуснала върху главата му.

Не е страдал от лоши последици...

но един ден...

Объркване!

Животът на професора увисна на косъм.

И се къса.

Най-после държах тази кутия, която да ме освободи.

Погалих я нежно.

Няма нищо.

Само ще затворя очи, после ще продължим изследването.

Искате ли да ви направя инжекция, професоре?

Не, благодаря. Просто ме оставете сам.

Ще се оправя след няколко минути.

Заради падането, което съм имал.

Никога не се знае до какво могат да доведат тези тъпи инциденти.

Съдбата вероятно е имала друго падане, отредено за професора като бебе,

но вечността ме направи отговорен за него.

Здравейте. Не ме ли познахте?

Струва ми се, че...

Напрегнете се.

Не бяхте ли странният човек, който ми се яви в детството?

Точно така. - Бях на тринадесет.

Помня го, сякаш беше вчера. Наистина ме изплашихте.

Бих искал да разбера...

Професоре,

вие сте вероятно единственият на този свят,

способен да не се опитва да разбере

и способен също да разбере неразбираемото.

Исках да знам твърде много. Бях неразумен и си плащам за това.

Изгубих се в четвъртото измерение.

Търсих вас, това не беше лесно. Тези дрехи не са театрален костюм.

Това са дрехи от епохата, където ме отведе опасно приключение.

Коя година сме? - 1959.

По дяволите! Ако изчисленията ми са точни,

трябва да сме 2209. - Тогава нямаше да съм на този свят.

Професор Ланжьовен... - Професор Ланжьовен беше наивен,

като всички учени. Само през 19 век вярваха в точните науки.

Проф. Ланжьовен не знаеше, че времето

се подчинява на същите закони като пространството.

Истина е, че са минали 250 години от вашето заминаване,

но завръщането ви ги отменя.

Тези 250 години не касаят никого от нас.

Може ли да ви попитам как успяхте да пътувате във времето?

Поетите знаят много страшни неща.

Понякога си мисля, че знаете повече от нас.

Професоре, трудно е да се обясни вечността...

още по-малко - животът в нея. Объркващо е.

Мисля, че ви срещнах на различна възраст,

не в хронологичен ред, в различни периоди от живота ви.

Само преди минути ви срещнах като старец, скъпи професоре.

Немощната ви ръка изпусна тази кутия.

Вдигнах я и мисля, че вършейки това,

направих услуга на вас и на мен.

Това е удивително!

Доказва, че не сте мошеник

и че аз ще преодолея пречките, които ме преследват.

Но се боя, че ще бъде трудно да разглася откритието си.

Без вас, оставено в ръцете на инвалид, би загинало с мен. Прав ли съм?

Това е удивително!

Но кажете ми, скъпи господине...

откровено... умирам ли във ваше присъствие?

Извинете, професоре, но имам много лоша памет за бъдещето.

Знаете ли свойството на тези куршуми? - На пръв поглед могат да ви измамят.

Само барутът се брои. - Заради тези куршуми ви търся

из това ужасно тромаво четвърто измерение.

Ако не греша, куршумите ви се движат по-бързо от светлината.

Професоре, искам да съм вашето опитно зайче.

Това е единственото ми спасение, единственият начин да се върна.

Имате ли оръжие?

Забравяте, че единствено, което мога да имам, е арбалет.

Имам това, което ви трябва в чекмеджето.

Учените трябва да са въоръжени в днешно време.

Пушите ли? - Да, пуша.

За да пуша през 1770, трябваше да се престоря, че съм измислил цигарата.

Казаха, че това е абсурдно изобретение и че никога няма да има успех.

Разбирате, че за моя експеримент,

първо трябва да ви убия? - Относително казано.

Сигурен ли сте, че ще стане? - Без никакво съмнение.

Ще разгъна гънка във времето. Всичко, което преживеете, ще бъде изтрито

като числа от черна дъска.

Знам как стоят нещата. - Тогава не се страхувайте.

Готов ли сте?

Огън!

Професорът беше твърде умен, за да не разбере,

че обикновената смяна на дрехите не е достатъчна, за да ме върне в наши дни

в плът и кръв.

На добър час!

Много съм ви признателен. - Да знаете, че не отговарям за това,

което може да се случи сега! - Това са рисковете на професията.

Отдалече разпознах снимката на Сежест от края на моя филм "Орфей".

Този човек-кон не ми харесваше. Усещах, че може да ме отведе в капан

и че е по-добре да не го следвам.

Съдбата ми каза, че се каня да направя нещо глупаво,

като хвърля във водата скъсаната снимка на Сежест.

Сежест! - Ти ли каза името ми?

Едва те познах. Ти беше рус.

За филма. Това вече не е филмът, това е животът.

Ти беше мъртъв. - Като всички.

Защо се върна от морето? - "Защо", винаги "защо".

Искате всичко да разберете. Това е голяма грешка.

Вече съм чувал тази фраза. - Вие я написахте.

Вземете това цвете. - Но... това цвете е мъртво.

Не сте ли експерт по фениксология? - Какво е това?

Науката, позволяваща да умираш много пъти, за да се родиш отново.

Не харесвам това мъртво цвете.

Не може винаги да се възраждаш в това, което обичаш. Да вървим.

Къде? - Без повече въпроси.

Юдит е отсякла главата

на пълководеца на Навуходоносор - Олоферн.

Прислужницата й чака на вратата на стаята,

където е станало обезглавяването.

Юдит не е вече жена, дъщерята на богат еврейски банкер.

Отсега нататък тя е саркофаг, съдържащ нейната собствена легенда.

И като такава, тя минава в лунната светлина

през групата на спящите пазачи.

Сега внимание.

Кой в древността тъче и разтъкава килима си?

Пенелопа. - Браво.

И коя е Пенелопа? - Пенелопа е била последното изпитание,

което Одисей е трябвало да премине в края на пътуването си.

Много добре! И какво е изобразявал този килим?

Юдит и Олоферн. - И кой е неговият автор?

Жан Кокто. - А кой е Жан Кокто?

Цигулар? - Точно.

И този цигулар свири на цигулка...

На цигулка... - На цигулка...

На цигулка... На цигулка...

На цигулка от Индия. - Не.

Не на цигулка от Индия. На "Цигулката на Енгр".

Добре, нека аплодираме нашата малка кандидатка!

По-бързо. Петлите пеят.

Превърнете нощта си в ден.

Ще видим кой ще дава заповедите и кой ще ги изпълнява.

Разбира се, че образите се създават сами,

и мечтаят да убият създателите си.

Естествено, че съществуват, преди артистът да ги открие.

Но винаги това е Орфей, винаги това е Едип.

Мислех, че като сменям замъка, сменям и призраците,

и че едно цвете може да ги прогони.

Не настоявайте. Художникът винаги рисува своя собствен портрет.

Това цвете... никога няма да го нарисувате.

По дяволите!

По дяволите! По дяволите!

Не ви ли е срам?

От вас зависи, докторе. Покажете таланта си.

Да вървим. - Къде ще ме водите?

До богинята. - Коя богиня?

Някои й казват Атина Палада, други - Минерва.

С нея шега не бива? - И ако откажа?

Това е заповед.

Не ви съветвам да не се подчините.

А цветето? - Занесете й го. Богините са жени...

Жените никога не протестират, когато им се предлагат цветя.

Няма да дойда.

Оставяте ме сам в зона, където живите не са живи, а мъртвите не са мъртви.

(Говори отзад напред) Не те ли беше грижа какво стана с мен,

с Ортебиз и арестуваната принцеса?

Подчини се!

Ще се подчиня.

Я! - Какво "я"?

Моите извинения. Трябва да съм жертва на прилика...

Необикновена...

Но... какво правите тук!

Аз задавам въпросите.

Ние сме разследваща комисия към съд,

пред която трябва да отговаряте за някои свои действия.

Този съд иска да знае дали сте виновен или не.

Ще прочетете ли двете обвинения?

Първо, обвинен сте в невинност.

Като способен и виновен за всички престъпления, вместо само за едно,

вие подлежите на присъда от този съд.

Второ. Обвинен сте, че искате да прониквате многократно

в свят, който не е ваш.

Какво пледирате, виновен или невинен?

Виновен и по двете. Обсаден съм от престъпления, които не съм извършил.

И често съм искал да прескоча тази мистериозна стена,

върху която хората записват своите любови и сънища.

Защо?

Може би от отегчение от живота и омраза към навиците.

И също от непокорност и от този съзидателен дух,

който е най-висша форма на духа на противоречие, присъщ на хората.

Ако не греша,

вие сте направил непокорството ваше призвание?

Без него какво биха правили децата, героите, артистите?

Да разчитат на късмета си.

Не сме тук, за да се състезаваме по красноречие.

Сложете това цвете върху масата.

Къде намерихте това цвете?

Даде ми го Сежест. - Сежест?

Мисля, че това е името на храм в Сицилия.

Също и името на млад поет от филма ми "Орфей".

Преди това беше името на един ангел в моята поема "Ангелът Ортебиз".

Какво имате предвид под "филм"?

Филмът е един смайващ извор на мисълта.

Филмът възкресява мъртви дела.

Филмът позволява да се придаде реалност

на нереалното. - Какво разбирате под "нереално"?

Това, което лежи оттатък жалките ни граници.

Имате предвид, че има хора, които са като спящи инвалиди,

без ръце и без крака, сънуващи, че ръкомахат и тичат.

Дадохте прекрасно определение за поет.

Какво разбирате под "поет"?

Поетът съчинява поеми,

използвайки език, който е нито жив, нито мъртъв,

който малко хора говорят и малко хора разбират.

И защо тези хора говорят този език?

За да контактуват със съотечественици в свят,

където много често ексхибиционизмът се състои в разголване на душата

и се практикува от слепи.

Сежест?

Да?

Кой сте вие? - Осиновеният син на този човек.

Истинското ми име е Едуар. Художник съм.

Той твърди, че сте поет и че се казвате Сежест.

Името "Сежест" прякор ли е?

Псевдоним би било по-точно.

Френският ви език е много изтънчен.

Преди няколко земни минути използвахте

идиом,

който нямате право да използвате на този свят.

Истина е. Направих го в момент на гняв. Признавам си.

Не го правете повече.

Кой ви даде право да се явите на този мъж и да му дадете това цвете?

Цветето беше мъртво. Беше ми поръчано да му го дам, за да го съживи.

Може ли да ни демонстрирате способностите си?

И не си мислете, че просто изчезване ще ни убеди.

Изчезването не е лесно... - Не е по-лесно...

от феномена, каращ влюбения да забрави себе си пред този, когото обича.

Губите си ума! - Извинете.

Понякога съм на Луната.

Съветвам ви да не се шегувате грубо и безцелно

с неща, които могат да разкрият на хората суетата на техните усилия.

Не се бойте по този въпрос.

Искахме доказателство за възможностите ви.

Споделям мнението на този човек,

когато казва, че всичко, което се доказва, е вулгарно.

Боя се, че трябва да ми повярвате. - Позволявате си да ме поучавате?

Това е върхът!

Ще си отбележа.

Господине? - Слушам ви.

Вие ли написахте това?

"Това тяло, което ни съдържа, не познава нашите.

Това, което ни обитава, е обитавано.

И тези тела, вътре едно в друго,

са телата на вечността."

Да, признавам, че го написах. - Кой ви каза тези неща?

Кои неща? - Нещата, които казахте

на този език, нито жив, нито мъртъв.

Никой. - Лъжете!

Съгласен съм, ако признаете като мен,

че всички сме пионки на неизвестна сила, която живее в нас,

която ни управлява и ни диктува този език.

Може да е идиот. - Интелектуалците не са заплаха.

Маската и Лепорело имитират своите господари. Поетите са малко като тях.

Стига сте дрънкал.

Говорете само когато се обръщам към вас.

Обяснявах най-смирено...

Никой не иска от вас да сте смирен или високомерен.

Искаме само да отговорите на поставените въпроси. Това е.

Помнете, че сте тъмна амалгама от пещери, гори, блата, реки,

амалгама, пълна с огромни и приказни животни, които се разкъсват взаимно.

Не се правете на остроумен.

Къде живеете?

Живея тук, у една приятелка по нейна покана.

Какви ми ги говорите? Където сме ние, няма "тук".

Ние не сме никъде. - Въпреки това, току-що минах

край мозайки и килим, които аз съм правил,

и които украсяват вилата, за която ви говорех.

Може да сте минал покрай този килим и тези мозайки,

но само защото сме сложили този килим и тези мозайки на пътя ви.

Това, къде си въобразявате, че са, има малко значение.

Искате ли да влезе свидетелят?

Къде съм? - Професоре,

тези думи са недостойни за човек на науката.

Това са думи на хубава жена, която припада и после се свестява.

Бях в леглото...

Спях.

Още сте в леглото, професоре.

Спите.

Само че не ни сънувате.

Вие сте в една от тези гънки на времето, които сте изследвали.

Изследване, което ви прави чест...

Но което нашето царство не одобрява.

Ще се събудите

и тогава ще си спомните за нас, като за персонажи от съня ви.

Познавате ли този човек?

Професоре, имате къса памет.

Наистина имате извинение, понеже спяхте.

Не помните ли, че ми отнехте какавидата на Луи ХV,

пелерината, ботушите, жабото, бялата перука, шапката, камшика?

По дяволите! - Но не ви упреквам.

Предупредихте ме, че не носите отговорност за последствията.

Какво правите тук?

Тук, господа, пак повтарям, аз командвам.

Ще съм ви благодарна, ако млъкнете и отговаряте само на моите въпроси.

При тези обстоятелства, срещали ли сте този човек?

Много е просто. - Тихо!

Отговорете! - Изгубих надежда,

че ще завърша моето изследване за метод за възкресяване.

И вероятно откритието ми щеше да умре с мен, ако този човек,

надарен със странни времеви способности,

които аз не познавах,

не беше напуснал нашия континуум, не беше пътувал през вечността,

не беше се губил и не беше донесъл от моето бъдеще в моето настояще

доказателство за закъснелия ми успех.

Направих експеримента с него.

Ще добавя, че от страх от неодобрение на колегите ми от института,

аз хвърлих откритието си през прозореца... В Сена...

Реката, която тече пред дома ми.

Така осъществихте удивителното постижение

да върнете изгубен във времето човек?

Именно. Освободих го от капана, в който беше попаднал от глупостта си.

Само за да ме хвърлите в друг, професоре...

Защото този сумрак, в който съм бродил,

откакто напуснах лабораторията ви, не може да бъде наречен живот.

Съжалявам. Възможно е откритието ми да не е било съвсем идеално.

Радвам се, че го унищожих.

Под каква форма е вашето откритие?

Кутия с куршуми, които барутът ми движи по-бързо от светлината.

Това е кутията, която хвърлих в реката.

Да се надяваме, че не води до страшни мутации.

Във всеки случай, е било мъдър ход.

Дезорганизирани от гордост,

с мерки - нескопосни, каквито могат да са,

взети в отговор на първоначалния хаос на вашия свят,

хората рискуват да скъсат веригата,

за да създадат илюзия за прогрес.

Госпожо, вие осъждате цялата наука!

Какво наричате "наука"?

Има наука за душата, от която хората малко се интересуват!

Още веднъж ви моля. - Извинете.

Какво бихте казал, ако трябва да защитите този човек?

Че той е поет... и е необходим...

макар че не знам за какво.

Може ли, госпожо, и аз да ви попитам на свой ред?

Ще видим дали ще мога да отговоря.

Просто любопитство на човек на науката.

Колко е часът?

Николко, професоре. Николко.

Продължавайте да спите. Свободен сте. - Благодаря.

Усещам нещо като...

трудност да съществувам.

Един вид умора...

Прилича на... - Спете.

Спете, професоре.

Искам да спите.

Благодаря.

Госпожо, моите почитания.

Спя.

Лека нощ.

Наясно съм, че криволиците на пътя ви са лабиринт много далече от нашия...

макар че се пресича с него.

И че може да откриете единствения човек, можещ да коригира грешките ви

и вашето неподчинение на земните закони.

Този акт не е поради разсейване на неизвестното,

а един вид върховна привилегия,

с която понякога, скъпи господине, вие злоупотребявате

и от която може да сте лишени един ден.

И ако аз превишавам правата си,

то е само защото искам да ви предупредя,

преди да консултирам вашият водач за границите, за неговите привилегии

и неговите отговорности.

Не мисля, че ви разбирам. - Не е нужно да разбирате.

Не се правете на селския глупак. Мисля, че разбирате прекрасно,

но предпочитате да се правите на глупак, отколкото да си признаете.

Но, госпожо... - Тишина!

Трябва да сте благодарен за невероятното снизхождение,

което този превантивен съд прояви във вашия случай.

Приближете се.

Да, вие.

Вие.

Много ли сте сигурен, че не избягахте на своя глава,

за да слеете тези личности, които ви безпокоят,

като ви разделят на две?

Не се ли изкушавахте да станете само един,

в услуга на прищевките на този мъж, който е също двоен -

ваш истински баща и ваш осиновител?

Госпожо, трябва да сте информирана

за ужасното, безкрайно количество управления и строеве,

които правят трудно да се разбере кои трябва да се подчиняват на другите

и тези, кои трябва да бъдат подчинени.

Съгласна съм. Ще се посъветваме.

Бихте ли ми обяснили странния маршрут, по който се появихте?

Този маршрут през огън и вода,

следваше, предполагам, заповеди, на които бях само един инструмент

и които са далече извън моите слаби способности.

Тъй като държите на това становище, бих искала поне да знам,

какъв е обхватът, тук долу, на способностите ви за метаморфоза.

Не се правете на изненадан.

Имам предвид метаморфозата на орхидея

в мъртвешка глава.

Този страховит маскарад е детински.

Съответства, ако не се лъжа, на феномена на възкръсването.

Беше само, за да впечатли този човек

или може би някакъв начин на предупреждение?

Не. Този ритуал е част от церемония,

за която нямам право да давам подробности.

Обвиняемият отказва да отговори.

Да се отбележи.

Имате ли да добавите още нещо във ваша защита?

Трябва да кажа, че ако заслужавам наказание,

не мога да си представя нищо по-лошо от това, да си принуден да живееш

между две води, или както вие казвате, между две царства.

Един режисьор би казал "с фалшиви цветове".

Бих дал всичко, за да вървя отново по Земята,

вместо да се губя из мрака на някаква странна вселена.

Това не е от нашата компетентност. Съдът ще реши.

Тази комисия ви осъжда превантивно

да живеете.

Минимална присъда, особено на вашата възраст.

Цветето ви.

Ортебиз, принцесата?

Знаете добре, че като влюбена в смъртен,

тя се опита да наруши времевите закони на хората.

А Орфей? - Оцеляването му беше мираж.

Този божествен ум умря и Евридика се завърна в Ада.

Както е казал един велик смъртен: "Не трябва да се плюе срещу вятъра".

Вземете цветето. - Не смея да го взема.

Това не е нито първият път, нито ще е последният, когато взимам това цвете

и ви го връщам.

Но този път отгатвам смелост в жеста ви...

И че мога да стана причина да ви осъдят пак... Нея и вас.

Не можем да бъдем осъдени по-лошо.

Каква беше присъдата ви? - Да съдим другите.

Да бъдем съдии.

Не е приятно. - Сежест.

Тази разследваща комисия ми се струва много подозрителна.

Нашите творения жадуват да избият майка си и баща си и да избягат.

Но създанията на нашия разум са любопитни за произхода си.

Чудя се... - Не се чудете. За предпочитане е.

Чудя се дали ти самият...

Възможно е.

Понякога те упреквам, че ме изостави в Зоната на сенките.

Понякога се радвам, че живея извън абсурдния свят, в който живях.

Въпреки опасенията ми, бих искал да ви избавя от затруднението ви.

Но макар че Зоната не знае нито днес, нито вчера, нито утре,

човешкото ви естество зависи от тях. И, за да постигна целта си,

трябва да ви водя, или по-скоро да ви следвам

през неизбежните изпитания,

само след края на които, ще получа това, което искам.

Не може ли да ми разкажеш ролята ти и тези изпитания, които ме чакат?

Не ги знам и аз самият. Плавам.

Единственото, което знам е, че това цвете е направено от вашата кръв...

И че живее с пулса на вашата съдба.

Да вървим. Вече ви казах твърде много.

Просто се подчинете.

Ще се подчиня.

Гюстав. Гюстав!

Да, графиньо? - Кой е убиецът?

Не знам, графиньо. - Невероятно!

Принуждавате ме да чета от началото до края книга,

която няма да издадат 70 години?

Моите извинения, госпожо. - Притрябвали са ми вашите извинения!

Кои са тези господа? - Кои господа, графиньо?

Тези двама непознати господа, които се разхождат из дома ми.

Не виждам никого, графиньо. - Това е върхът!

Искате да кажете, че съм луда? - О, графиньо!

Свободен сте. Какви времена!

Всичко пропада в наши дни.

Това тя ли е? - Не ставайте смешен.

Просто дама, сгрешила времето си. Би трябвало да знаете, че се случва.

Странни кучета.

ЧАСТНА СОБСТВЕНОСТ КАПАНИ

Този път тя ли е?

Не, това е Изолда. Тя е на всички кораби по света, търси Тристан.

Струва ми се, че минахме със Сежест край параклиса "Св. Петър",

който бях изрисувал през 1957 като мой личен саркофаг,

подарен на рибарите от Больо и Сен Жан в памет на мъртвата ми младост

и на рибарите от Вилфранш, където толкова време живях.

Какво има? - Само не ми казвай, че не го видя.

Видях го, както го видяхте и вие. - Направи се, че не ме вижда.

Крещяхте навсякъде, че ако го видите, дори няма да му стиснете ръката.

Мрази ме. - Няма как да ви обича. Обиждаха него.

Ще го убия. - Не ви съветвам.

Безсмъртен сте, но ако го убиете, няма да има кой да умре вместо вас.

Откъде дойде той? Къде отиваше? - Пак започнахте с въпросите!

Сигурно отива там, откъдето идвате. И вие отивате там, откъдето той идва.

Времето ви тече в опит да съществувате, което ви пречи да живеете.

Хайде, боговете не обичат да чакат.

Аз съм ключът към сънищата.

Колоната на скръбта.

Девицата на Желязната маска.

Това е тя.

Твоя е вината, Пелопонес. Други опасности те заплашват.

Нощем статуите носят черно и убиват пътниците.

Аз самият не съм бюст. Трепери от страх!

Имам достатъчно морска пяна във вените, за да разбирам езика на вълните.

Сапунисват и перат дрехите, застанали на колене,

обиждат те, смеят ти се и се подиграват с теб.

Влюбени интелектуалци.

Ще ни дадете ли автографи?

Благодаря, госпожо. - Благодаря, господине.

Кой е този идол, който яде автографи?

Машината, която прави известен някого за няколко минути.

После трябва да се мъчи да бъде известен. По-трудно е.

В развитите страни работният ден е къс.

Какво излиза от тези усти? - Романи, поеми, песни и т. н.

Машината спира, докато я нахранят други ловци на автографи.

През останалото време усвоява, медитира, спи.

Има шест очи и четири усти. И не ме питайте защо.

Сбогом. Тук трябва да ви напусна.

Съжалявам. Такива са нарежданията. - Кой ги издава?

Дори и да знаех, нямаше да ви кажа. - Останете с нас, Сежест.

Мислите, че може да живеете с хората, след като са ви осъдили на смърт?

Не ме изоставяй. Освен това, не е ли необходимо огледало, за да изчезнеш?

Огледалата отразяват твърде много.

Добре обръщат образа и се мислят за дълбоки.

Знаеш ли други пътища? - Затворете си очите.

Отворете си очите.

Къде си? - Много далече и много близо.

От другата страна на медала.

Казвал съм го твърде често, за да не разбера.

Не ви ли омръзна да се опитвате 70 години да разберете всичко?

Къде си, Сежест? - Където ме оставихте.

Сежест! - Където ме оставихте.

Бях толкова уморен, че мислех, че чувам коленичили жени,

които ми се подиграват и перат дрехи.

Ако бъдете така добър да изчакате няколко минути,

г-н министърът ще ви приеме.

Чаках... чаках...

и чаках.

След няколко минути г-н президентът ще ви приеме.

Чаках. Чаках пак.

Ако бъдете така добър да почакате няколко минути,

първият секретар на Негово височество ще ви приеме.

Много на брой минути, а аз винаги чакам.

Ако почакате няколко минути,

Негово височество ще благоволи да ви приеме.

Благодарение на чакането, се превръщаш в предверие.

"Надежда всяка тука оставете."

От това ме беше страх.

Може ли все пак да запиша името си?

Безполезно е.

Влезте без да чукате.

Затегнете коланите и спрете да пушите.

И Лазар не е миришел добре.

Има дори картина, на която Марта и Мария си запушват носовете.

Извинете... извинете.

Ужас! Какъв ужас!

Какъв ужас!

Престорете се, че плачете, приятели мои,

тъй като поетите само се преструват, че са мъртви.

Сфинксът, Едип, тези, които искаме да познаваме,

е възможно да ги срещнем един ден, без да ги видим.

От този сън, сънуван на крак, аз се събудих на един път...

И както се чудех в коя посока да поема,

ми се строи, че чух мотоциклетистите от моя филм "Орфей".

Знаех тяхната работа.

Трябваше да понеса същата смърт като Сежест.

Но грешах. Беше просто пътната полиция.

Документите? - Защо?

Не съм длъжен да обяснявам. Пешеходец тук е винаги подозрителен.

Бързо, бързо, ела с мен!

Земята, въпреки всичко, не е ваша родина.

Ще трябва да му искаме автограф.

Ама какво...

Ето.

Вълна от радост току-що помете моя прощален филм.

Ако не ви е харесал, ще ми е мъчно,

защото вложих в него всичките си сили, като всеки един член на моя екип.

Моята звезда е цвят на хибискус.

Ако сте забелязали някои известни актьори,

те не се появяват, защото са известни, а защото пасват на ролите си

и защото са мои приятели.