Original subtitles

МЪРТВИ ДУШИ

пета серия

Малцина са чували историята

за остроумното пътешествие на испанските овни,

които минали границата на империята ни

с двойни кожухчета,

като пренесли под кожухчетата

брабантски дантели за два милиона рубли.

Ако в тая афера не участвувал самият Чичиков,

никакви контрабандисти нямало да могат да осъществят такова нещо.

След три овнешки похода

Чичиков и неговият съучастник вече имали

по четиристотин хиляди капитал.

Чичиков, казват, дори надхвърлил петстотин.

Бог знае до какви огромни размери щели да нараснат благодатните суми,

ако нечестив звяр не бил минал пътя им.

Дяволът влязъл под кожата на двамата чиновници -

нещо не се разбрали, ядосали се, скарали се

и съучастникът на Чичиков пратил таен донос против него.

Ама кажете най-после какво значат мъртвите души!

Мъртвите души

са измислени само за прикритие,

а всъщност ето каква е работата.

Той е искал да отвлече

губернаторската щерка.

Разправят, че между другото се скарали и заради някаква жена,

свежа като сочна ябълка, според митническите чиновници,

но двамата останали с пръст в устата и от жената се възползвал

някой си щабскапитан... Шамшарьов. Не това е главното обаче,

а фактът, че тайните връзки с контрабандистите станали явни.

Чичиков бил даден под съд,

цялото му имущество било описано и конфискувано.

Останали му само десетината хиляди, които си бил заделил за черни дни,

една-две дузини холандски ризи, пет-шест калъпчета френски сапун,

който прави кожата особено бяла,

и малка пружинена бричка,

с каквито обикновено пътуват ергените.

"Защо точно аз? Защо мен сполетя бедата?"

Ех, какво стана с господаря, а!

Кой днес не бърка в меда? Всички, всички припечелват.

Никого не съм направил нещастен,

не съм ограбил вдовица, никого не съм довел до просешка тояга;

ползвах се от излишъците,

вземах оттам, откъдето всеки би взел и взема!

Ако не се бях възползвал аз, други щяха да се възползват.

Защо точно аз?

Боже мой!

Боже мой!

Андрюшка! Докарай файтона!

Божичко, хич нямаше и да се сетя за такова нещо!

Пък аз, да си призная, още щом си отворихте устата,

веднага се сетих. - И това ми било, Ана Григориевна,

институтско възпитание!

Ама че невинност, а? - Каква ти невинност?

Тя такива неща наприказва пред мен...

Не, няма да имам куража да ги изрека.

Знаете ли, Ана Григориевна, просто сърцето ми се къса,

като виждам докъде е стигнала у нас тази безнравственост.

А мъжете са си загубили ума по нея.

Аз пък нищо не намирам у нея, толкова е превзета.

Ах, миличка Ана Григориевна,

тя е статуя,

лицето й не изразява нищичко.

Колко е превзета!

Боже мой, колко само е превзета!

Кой я е научил, не знам,

но не съм виждала у никоя жена такава престореност.

Миличка, Ана Григориевна, тя е статуя и е бледа като смъртта.

Какво говорите, тя безбожно се плеска с руж.

Недейте така, Ана Григориевна, тя е тебешир, чист тебешир!

Мила моя, аз бях седнала до нея. Ружът й е един пръст дебел,

рони се на парчета като мазилка и пада направо на пода.

Направо на пода.

От майка си се е научила. Самата тя е кокетка,

но дъщерята ще надмине майката.

Чакайте, хайде закълнете се в каквото искате.

Аз съм готова още сега да се лиша и от мъж, и от деца, и от имение,

ако по лицето й има дори капчица, дори частица,

дори сянка от какъвто и да е руж.

Ама какво говорите, София Ивановна! - Ех че сте и вие, Ана Григориевна!

Не мога да ви се начудя.

Ето ви доказателство, че е бледа.

Спомням си, все едно е сега, как седя до Манилов и му казвам -

вижте колко е бледа!

А нашият хубавец, толкова е...

Колко отвратителен ми се стори!

Дори не можете да си представите колко отвратителен ми се видя той.

Извинете, ръката ви, София Ивановна.

Обаче, София Ивановна, намериха се някои дами,

които не бяха равнодушни към него. - Аз ли, Ана Григориевна?

Никога, ама никога не можете да кажете такова нещо.

Че аз не говоря за вас. Защо смятате, че за вас говоря?

Никога! - Там имаше и други дами.

Никога!

Позволете ми да ви кажа, че аз много добре се познавам.

Освен да са били някои други дами, които се правят на недостъпни.

Ще извинявате, София Ивановна, но позволете да ви кажа, че за мен

никога не се е чувало да съм се забърквала в подобни скандали.

За някого другиго може, но за мен - ще извинявате,

позволете ми да отбележа това.

Ама защо така се обидихте? - Кой, аз ли?

Нали там имаше и други дами, дори такива дами имаше,

които първи седнаха на стола, за да са по-близо до него.

Искате ли чай?

Достатъчно ли е?

Ана Григориевна,

едно не мога да разбера, как тъй Чичиков, външен човек,

е могъл да се реши на такава смела стъпка?

Не е възможно да няма някакви съучастници.

Да не мислите, че няма?

Кой според вас може да му помага в това отвличане?

Ами вие как мислите?

Защо да не е Ноздрьов?

Нима е Ноздрьов? - Разбира се.

От него може да се очаква. Той и родния си баща ще продаде,

или още по-добре, ще го проиграе на карти.

Боже мой, Ана Григориевна, какви само новини научавам от вас.

Никога не съм предполагала, че Ноздрьов може да е замесен.

Аз пък винаги съм го предполагала.

Ох, Ана Григориевна, толкова се бях притеснила!

Без вашата добрина и дружба... - Стига, чак пък толкова.

щях да бъда направо загубена.

Моля ви се, и Ноздрьов! - Да.

Значи Ноздрьов! Ноздрьов, Чичиков...

Параша, облечи ме!

Мъртвите души, Ноздрьов, губернаторското момиче...

По-бързо де! - Мъртвите души, Ноздрьов...

"Андрюшка!"

Губернаторската щерка, мъртвите души, Ноздрьов...

И двете дами - Ана Григориевна, приятна във всяко отношение дама,

и София Ивановна, която бе просто приятна дама,

тръгнаха всяка по своя път да бунтуват град N.

И за половин час и нещо градът определено бе разбунтуван.

Чичиков с Коробочка... с мъжката си сила...

Ноздрьов... губернаторската щерка...

Чичиков с Коробочка... с мъжката си сила...

А пък Ноздрьов... губернаторската щерка...

Чичиков!

Чичиков!

Чичиков, губернаторската щерка, Ноздрьов...

На лунна светлина...

Чухте ли? - Чичиков...

С мъжката си сила...

Чичиков! Фон Чичиков, може би?

Коробочка... Чичиков...

Губернаторската щерка

и нейната маман!

На лунна светлина.

Мъртви души! Ама че са глупачки тия двете!

Уверявам ви, че Чичиков е масон. - Браво!

"Тогава за какво е това отвличане?"

Губернаторът може да даде щерка си на Чичиков и просто тъй, нали?

Защото Чичиков е богат. - Не, работата е там, че жена му,

жена му, която Чичиков зарязал в Сизран

и която страдала от безнадеждна любов,

пратила на губернатора писмо. - Интересно!

Много трогателно писмо, в което молела за подкрепа.

Губернаторът отговорил, че никога,

никога няма да даде съгласието си за брак на дъщеря си с Чичиков.

Ето затова е и отвличането.

Браво, браво!

Съвсем не е затова, господа.

И никаква жена няма Чичиков.

Как да няма? София Ивановна... - Да запазим спокойствие, господа.

Работата е там, че за да получи със сигурност ръката на дъщерята,

той решил първо да си осигури съгласието на майката

и имал с нея тайна интимна връзка,

"а след това вече повдигнал въпроса за ръката на дъщерята."

Махай се! Господи, омръзна ми.

По-нататък, какво става по-нататък?

Ами майката, то се знае,

уплашена да не би да се стигне до престъпление срещу религията,

а и чувствувайки в душата си такива угризения на съвестта,

категорично му отказала.

Ето причината за отвличането, господа.

А той значи, Жижиков де...

Абе не е Жижиков, а Чижиков,

от дворянското съсловие, ей тъй на.

А той значи, като я емнал...

право на гробището,

на Митрофановското,

под белоснежния ангел, на луна.

И като заизлизали от гробовете, като заизлизали - мъртвите души де.

Не било на гробището, а в спалнята, беличката.

А тя самата - също ангел светъл.

Тогаз мъртвите души отде са?

Тогаз мъртвите души отде са?

Ако душата е безгрешна, няма от що да се бои.

Че де ще се намери такъв глупак...

Че де ще се намери такъв глупак, мъртви души да купува?

Пък и де ще намери луди пари тоя Чичиков, та да ги купува?

И за каква работа стават тия мъртви души?

Абе искал да й ги подари тия мъртви души, ето затова!

Да й ги подари! - Ами, едва ли.

Презент? Сувенир значи?

Не, ти ми кажи защо точно мъртви души, каква е причината?

Абе каква ти причина, никаква причина няма.

Значи просто само се перчи. Глупости. Бабини деветини.

Врели-некипели.

"Щерке губернаторска,"

"не излизай в полунощ."

"Умна и разумна ни е тя..."

Ще дойде време

да се яви антихристът.

Държат го тоя антихрист отвъд седем морета,

зад шест стени, с каменна верига окован.

И ще строши той тая верига

и целия свят ще покори.

Що тъй вониш на риба, бре?

Ще дойде той, антихристът!

Покайте се!

Да не закъснеете, хорица!

Едно, две, три.

Ами ако купените от Чичиков души

наистина са мъртви?

А пък аз допуснах да се направят за тях крепостни актове.

Ами ако мъртвите души

са намек за скоропостижно погребаните устсисолски търговци?

Помниш ли, когато солвичегодци се сбиха с тях и ги претрепаха?

След туй си признаха,

а към признанието притуриха

по четири асигнации всеки.

Загубен съм.

Загубен съм.

Заради тия мъртви души съм загубен.

Поканих ви, господа, за да ви съобщя...

За бога, Иван Андреевич, стига сте кръстосвали!

Извинявайте, господа.

При нас пристига новият генерал-губернатор.

Знаете ли, господа, че заради тия бог знае какви слухове,

които плъзнаха по целия град за Чичиков, за мъртвите души,

той може тъй да ни подреди, че бял ден да не видим.

Знаем ги ние тях, генерал-губернаторите,

комай трима-четирима вече се смениха,

пък аз ето вече двайсет години си седя все на своето място.

"Добре ти е на тебе - шпрехен зи дойч, Иван Андреевич;"

твоята работа е проста - да приемеш и да изпратиш пощата.

А тука... Лесно му е на него.

Само дето най-много да затвори службата си час по-рано,

на закъснял търговец заявлението да приеме, да вземе парите и това е.

Тъй всеки може да е светец.

Ама я да вземе дяволът всеки ден да те подкокоросва,

тъй че и да не искаш да вземеш, той ти бута в ръцете и вземаш.

Тебе, братко, какво те е грижа - имаш само един син,

а тука, братко, с такава благодат е надарил бог Прасковя Фьодоровна,

че всяка година ражда - ту Праскушка, ту Петрушка.

Тогава, братко, друга песен ще запееш.

Ето на -

нареждане.

Според събраните показания и донесения

във вашата... в нашата, господа, губерния

има фалшификатор на асигнации, който се укрива под различни имена.

Незабавно да се организира най-сериозно издирване.

Бива ли тъй, Алексей Иванович! - Ама моля ви се!

Има и още.

Във връзка с издирването на избягал от законно преследване разбойник

незабавно да се задържа всеки подозрителен човек,

който не представя никакви удостоверения и паспорти.

Бива ли тъй, Алексей Иванович! - Аз съм готов...

Тъй че, господа, относно отвличането на губернаторската дъщеря -

всичко това са глупости, господа, глупости, които трябва да забравим.

Женски брътвежи са това, Пьотър Петрович.

Тая работа е повече хусарска, отколкото гражданска, нали?

Господа, жената е като торба - каквото туриш в нея, това носи.

Пък за правенето на фалшиви пари - това за Чичиков не може да се каже,

външността му е съвсем благонадеждна.

Не, Чичиков не е, такова... - Още повече пък да е разбойник...

Пък и в разговорите с него не е имало нищо,

заради което да речеш, че е човек с невъздържани постъпки.

Всичко това е така, ама все пак кой е той всъщност?

Доколкото си спомням, той някак...

някак неясно се изразяваше за себе си.

Помня как ми казваше, че е пострадал в служба на...

на правдата. - Господа, ама за правдата е вярно!

Само че правдата може да е всякаква, господа.

Да, и за незначителния червей...

И как имал неприятели, които май посегнали дори на живота му!

Значи излиза, че животът му е бил в опасност и са го преследвали.

Дали пък не е извършил нещо такова, дето...

Вярно, излиза, че е бил преследван, че животът му е бил в опасност...

Кой е той всъщност?

Все трябва да е някой най-сетне!

Защо другите благоденствуват

и защо аз трябва да се затрия като червей?

И какво съм аз сега?

За какво ставам?

Как ще погледна сега в очите всеки почтен баща на семейство?

Как да не изпитвам угризения на съвестта,

като знам, че напразно обременявам земята?

И какво ще кажат после децата ми,

които смятам да имам?

Ето, ще кажат, какво говедо е баща ни -

никакво състояние не ни е оставил.

Ето това наричаше нашият герой по-късно

да пострадаш в служба на правдата.

Сега, след толкова бури, изпитания и превратности на съдбата

изглеждаше, че нашият герой ще се оттегли с останалите

десетина хилядарчици в някое затънтено място

и ще вехне там навеки в басмен халат до прозореца на малка къщичка;

в неделни дни ще разтървава сбили се селяни или, за разнообразие,

ще отива до курника лично да опипа кокошката, определена за супа.

Но не стана така.

Желанието за действие не изчезваше от главата му.

Там все нещо напираше да се строи и само чакаше план.

Ами ако Чичиков е чиновник, изпратен от новия...

от новия генерал-губернатор, за да проведе тайно разследване?

Трябва да изясним само едно нещо, господа, разберете, само едно -

дали Чичиков е човек, който трябва да бъде заловен

и задържан като неблагонадежден,

или пък самият той може да залови всички ни

и да ни арестува като неблагонадеждни?

Точно тъй, господа, точно тъй.

Знаете ли, господа, кой е Чичиков?

Е, кой е? Кой е той?

Ами че той, господа, господине,

не е никой друг освен капитан Копейкин!

Кой е тоя капитан Копейкин?

Какво?

Нима не знаете кой е капитан Копейкин?

Ами не знаем. И кой е той?

Капитан Копейкин!

Впрочем, то ако взема да ви разправям,

ще излезе доста интересна за някой писател,

един вид, цяла поема!

Оставете вашите поеми, това не е шега работа.

На въпроса, Иван Андреевич. - Слушайте, господа.

"След края на войната от 1812-та година, господине мой,"

"заедно с другите ранени"

бил върнат и капитан Копейкин.

Трябва да кажем, че тогава относно ранените

все още нямало никакви разпореждания.

Инвалиден капитал за пенсии бил заделен значително по-късно.

Та така.

При Красное ли било, при Лайпциг ли, представете си само,

му били откъснати едната ръка и единият крак.

Като се завърнал в родината, вижда, че трябва да се работи,

ама нали бил останал само с лявата си ръка.

Баща му рекъл:

Нямам с какво да те храня - нали си представяте,

аз самият едвам си изкарвам хляба.

И тогава моят капитан Копейкин

решил да тръгне, драги ми господине,

за Петербург,

за да моли царя за някаква монаршеска милост -

нали аз, така и така, един вид, тъй да се каже,

живота си съм жертвувал, кръвта си съм проливал...

Та някак си там, с обози или с военни фургони,

с една дума, довлякъл се, драги мой, как да е до Петербург.

Представете си само -

някакъв си там капитан Копейкин

изведнъж се озовава в столицата,

подобна на която, тъй да се каже, няма друга на света!

Изведнъж...

Изведнъж пред него се оказва свят, тъй да се каже,

един такъв живот, приказна Шехерезада!

Изведнъж, нали си представяте, един такъв Невски проспект,

или пък една такава Гороховая, дявол го взел,

или някаква там остра кула се извисява във въздуха!

Мостовете там са виснали, дяволска му работа,

нали си представяте, без нищо, тоест без подпори, с една дума,

Семирамида, драги ми господине, и това си е!

А на моя капитан Копейкин цялата му асигнационна банка, разбирате ли,

се състои от някакви си десетина синички.

Та настанил се той в ревелския хан срещу рубла за денонощие.

Обядът му - чорба и парче говеждо. Видял, че няма как да се застоява.

Чул, че има някаква висша комисия, управление, нали, нещо такова,

с началник генерал-аншеф еди-кой си.

Та станал по-раничко моят капитан Копейкин,

изстъргал с лявата ръка брадата си, защото да плати на бръснар -

това ще бъдат един вид разноски,

навлякъл мундира и с дървения си крак,

представяте ли си, се отправил при самия велможа!

При министъра!

Разпитал къде живее. Ей там - отвърнали му,

като му посочили къща на Дворцовата крайбрежна.

Ама къщичка! Там само портиерът гледа като генералисимус!

Дотътрил се моят Копейкин как да е в приемната.

Свил се там в ъгъла,

за да не вземе да бутне с лакът, нали си представяте,

някоя Америка или Индия -

позлатена, разбирате ли, порцеланова ваза някаква.

Чака моят Копейкин четири часа.

Влиза най-сетне адютантът.

Генералът, казва, ей сега ще дойде в приемната.

И изведнъж из стаята преминала едва забележима суетня,

сякаш лек полъх на въздуха.

След туй настанала страшна тишина.

Влиза велможата.

Можете да си го представите - държавен човек!

Лицето му, тъй да се каже, ами... според званието,

нали разбирате, според високия чин, такъв е изразът на лицето му.

Здравейте! Какво ще желаете?

Какво ще желаете? А вие за какво сте?

Вие какво ще желаете? А вие?

Накрая стига до Копейкин.

Какво ще желаете? - Така и така,

ваше високопревъзходителство,

кръвта си проливах, загубих, един вид, ръката и крака си,

не мога да работя;

осмелявам се да помоля за монаршеска милост и пенсия.

Гледа министърът - човекът е с дървен крак

и десният му ръкав е празен, забоден към мундира.

Ами минете...

Много добре, минете тези дни. Трябва да се помогне.

Благодаря, ваше високопревъзходителство.

Ура!

Излиза моят Копейкин едва ли не във възторг.

Едно, че е бил удостоен с аудиенция при първостепенен велможа,

и второ, че най-сетне се е решил въпросът с пенсията му.

В такова настроение, нали, заподскачал той по тротоара,

отбил се в Палкинската кръчма да пийне чашка водка,

похапнал, разбирате ли, в "Лондон",

където си поръчал пържолка с каперси,

тлъста кокошка с разни вкуснотийки;

поръчал и бутилка вино, с една дума, ударил го на живот.

Вечерта тръгнал на театър.

Гледа, върви по тротоара някаква стройна англичанка,

като лебед, нали си представяте, такава една...

На моя Копейкин кръвта му кипнала -

понечил да хукне подир нея с дървения си крак,

куцук-куцук подире й... Не - рекъл си той,

нека после, като получа пенсията,

че сега нещо доста се охарчих.

И тъй, драги ми господине,

след три-четири дни, както било уговорено,

явил се отново моят Копейкин при министъра.

"Дочакал появяването му."

"А, това сте вие! Добре,"

"вие трябва да изчакате завръщането на царя."

"Тогава на всяка цена ще бъдат дадени разпореждания относно ранените."

"А без волята на монарха, тъй да се каже,"

"аз нищо не мога да направя."

"Поклон, нали разбирате, и много ви здраве."

А у моя капитан Копейкин

от синичките, нали разбирате, само една му останала в джоба.

С една дума, гладува бедничкият, а пък апетитът му направо вълчи.

Минава покрай Милютинските дюкянчета,

а там от витрината

надзърта, един вид,

такава ми ти сьомга,

вишнички... - Какво, бе?

по пет рубли едната;

огромна диня -

чака глупак,

който да плати сто рубли.

С една дума на всяка крачка такива съблазни, че чак лиги му потекли.

А в туй време чува все "утре".

Та можете да си представите положението му:

от една страна, тъй да се каже, сьомга и диня,

а от друга страна - "утре".

Накрая нещастникът изгубил, един вид, търпение.

Отишъл той, драги ми господине, отново на Дворцовата крайбрежна.

Решил да се промъкне с щурм, разбирате ли.

А, това сте вие!

Аз нали ви казах вече, че трябва да чакате решение.

Ваше високопревъзходителство, не мога да чакам,

последния залък дояждам.

Какво да се прави, нищо не мога да сторя за вас.

Засега се постарайте сам да си помогнете.

Сам потърсете средства.

Ама, ваше високопревъзходителство, сам можете, един вид, да прецените -

какви средства мога да намеря, като нямам ни ръка, ни крак?

Но съгласете се,

не мога да ви издържам за моя сметка.

Имам много ранени и всички имат еднакви права.

Въоръжете се с търпение - ще се завърне царят

и негова монаршеска милост няма да ви остави.

Както щете, ваше високопревъзходителство,

ама няма да мръдна от мястото си, докато не дадете резолюция.

Е, можете ли да си представите, така да отговаря на министър,

на велможа! Мащабът, мащабът какъв е?

Генерал-аншеф и някакъв си там капитан Копейкин.

Деветдесет рубли и нула!

Добре, казал,

щом ви е скъпо да живеете тук

и не можете спокойно да чакате в столицата да се реши съдбата ви,

тогава ще ви върна на държавни разноски.

Викнете куриера!

Да се проводи до местожителството му.

Какво?

Не!

...извикал капитан Копейкин.

И там вече как са го проводили и къде именно са го закарали,

за това нищо не се знае.

Тъй слуховете за капитан Копейкин потънали в реката на забравата,

в някоя Лета, както казват поетите.

Моля ви!

Моля ви се, господа.

Тъкмо тук започва, може да се каже, нишката,

завръзката на романа.

Къде се е дянал Копейкин, не се знае,

ала не минали и два месеца

и в рязанските гори

се появила шайка разбойници

и главатар на тази шайка бил не някой друг, а капитан Копейкин.

Тоест Чичиков!

Чичиков.

Явно и до нас

от рязанските гори се е добрал.

Чакай, чакай,

моля ти се, Иван Андреевич,

ти май каза,

че капитан Копейкин е без ръка и без крак?

Пък Чичиков, нали такова...

Кой е без ръка? Без крак? - Копейкин, кой! Пък Чичиков...

Ама че съм теле!

Как не ми дойде наум още от самото начало!

Ама моля ви, моля ви, господа.

Впрочем в Англия - чел съм го по вестниците,

изобретили дървени крака;

само от едно докосване на невидима пружинка

тия крака отнасяли човека бог знае в какви места,

тъй че после никой не можел да го намери.

Ама това е в Англия. - На въпроса, господа!

Ама наистина, господа, не бива тъй! Какво е това?

Май твърде далеч отиде, Иван Андреевич.

Господа,

господа,

да не би пък Чичиков

да е преоблечен...

Наполеон?

"Какво говорите, Иван Григориевич?"

Помислете, господа!

Да, когато Чичиков се обърне

и застане на една страна, много напомня портрета на Наполеон.

Ама това е идея, господа. - Тъй, тъй.

Че то и на ръст Наполеон не е никак по-висок от Чичиков.

А и фигурата му - не може да се каже, че е дебел,

но пък не е и слаб.

Ама туй на нищо не прилича, господа! Къде е видял авторът такова нещо?

Не е възможно чиновниците сами тъй да се наплашат,

да измислят такива глупости, да объркат всичко,

тъй да се отдалечат от истината,

когато и за едно дете е ясно каква е работата и кой е Чичиков.

И всички чиновници да излязат глупаци.

А главният глупак, прокурорът, намерил от какво да умре.

Прибрал се вкъщи и взел да мисли за мъртвите души и за Чичиков.

Мислил, мислил, па както си седял, се гътнал възнак.

Явно бърка авторът.

Ами какво, господа, за него всички са от глупави по-глупави.

По-кротко, господа, по-кротко.

Лесно ви е да съдите, като гледате събитията от спокойния си ъгъл,

със спокойна съвест, както се казва, отстрани.

А там, в центъра на събитията, човек вижда само близкия предмет.

Във всемирния летопис на човечеството има цели векове,

които той сякаш е задраскал и унищожил

като глупави и непотребни.

Много заблуди е имало на тоя свят,

които сега навярно не би допуснало и едно дете.

Какви непроходими, затънтени, тесни,

водещи далеч встрани пътища е избирало човечеството

в стремежа си да постигне вечната истина и хармония,

когато пред него е имало широк пряк път,

озарен от слънцето и осветяван нощем от огньове.

Ала встрани от него, в пълна тъмнина вървели хората.

И колкото и пъти да са били насочвани свише,

те пак са съумявали да се отклонят и да кривнат встрани,

пак са съумявали посред бял ден да попаднат в непроходими пущинаци,

пак са съумявали да си хвърлят прах един другиму в очите

и водейки се по блатни огньове, са стигали накрая до пропастта,

за да се питат ужасени един другиго къде е изходът, къде е пътят?

Днешното поколение вижда всичко ясно,

смее се на липсата на разум, чуди се на заблудите на дедите си

без да вижда, че този летопис е сътворен от небесен огън,

че всяка буква в него крещи,

че отвсякъде е насочен пронизващ пръст към него,

към него,

към днешното поколение.

Ала присмива се днешното поколение

и самонадеяно и гордо

подхваща други нови страшни заблуди,

над които навярно ще се посмеят

и които може би ще ужасят

един ден потомците.

Брей, как съм обрасъл!

Колко отвратителен изглеждам!

Тъй, време е, време е.

"На въздух свеж в полето чисто,"

"река блещука там сребриста..."

Не ми е наредено да ви пускам.

Какво? Ти май не ме позна?

Я ме виж по-добре! - Как да не съм ви познал,

не за първи път ви виждам; точно вас не бива да пускам,

а други може.

Как тъй, защо?

Такава е заповедта на негово превъзходителство.

Навярно тъй трябва, господине.

Не ми е наредено да ви пускам.

Не е вкъщи.

Иван Андреевич!

Павел Иванович, любезни мой.

Виждате ли... - Прилича, прилича.

Иван Андреевич!

Иван Андреевич!

Прилича.

Извинете.

Извинете.

Уважаеми, закъснявате!

Извинете, аз съм за залагане в попечителския съвет.

За залагане? Заповядайте.

По поръчение на майора в оставка помешчик Персиянов

искам да уредя залагането на неколкостотин селяни

в попечителския съвет.

Само че имението на поръчителя е до немай-къде разсипано

"от мор по добитъка, неплодородие, епидемии,"

уморили най-добрите селяни.

Почти половината от селяните са измрели,

тъй че да няма после някакви претенции или пречки,

всичко да е законно.

Да.

Те нали се водят в преброителните списъци?

Водят се, водят се.

Ами тогава от какво се боите?

Нали според преброителните списъци измрелите селяни са живи?

Един умрял, друг ще се роди

и всичко ще се нареди.

Ама че съм прост и аз!

Търся си ръкавиците, а те били на ръцете ми!

Ами че това е яйцето на Колумб!

Ябълката на Нютон!

Виктория! Победа!

Ако взема да ги купя всичките тия, дето са измрели,

докато още не са подадени новите преброителни списъци,

да се снабдя, да речем, с хиляда такива,

па да ми даде попечителският съвет по двеста рубли за душа -

ето ти вече двеста хиляди капитал.

Ами ако даде по петстотин?

Тъкмо сега е най-подходящото време,

наскоро имаше епидемия, доста народ измря, слава богу, из губерниите.

Да, разбира се, трудно ще е, бая тичане ще падне.

Нали все за нещо му е даден умът на човека!

Ето за какво е умът.

Ех, чума някоя да би пратил господ!

Главното е, че предметът ще се стори на всички съвсем невероятен.

Мъртви души.

Да живеят мъртвите души!

Мъртви души.

Да, никой няма да повярва.

Наистина без земя не можеш нито да купиш, нито да заложиш,

но пък мога да ги купя за преселване.

За преселване.

Сега в Таврическа и в Херсонска губерния земята се дава даром,

само да заселваш.

Точно там ще ги преселя всичките.

Нали все за нещо му е даден умът на човека!

Ето за какво е умът.

Точно там ще ги преселя всичките, покойниците православни.

Нека си живеят там най-законно.

С бога напред!

В Херсонската...

А, херсонският помешчик!

"Както се казва, приятел в нужда се познава!"

Минавам оттук - я да взема, мисля си, да се отбия,

сигурно не спи.

А ти си такъв подлец, никога няма да се отбиеш у нас.

Добре че имаш чай на масата. С удоволствие си пийвам.

Днес на обяд се натъпках с какви ли не боклуци.

Усещам, че стомахът ми вече почва да се бунтува.

Заръчай да ми натъпчат лулата. Ами твоята лула къде е?

Нали знаеш, че не пуша лула. - Брей, зер не знам какъв комин си.

Как му викаха на твоя човек? Ей, Вахрамей, чуваш ли?

Не е Вахрамей, а Петрушка. - Как тъй, нали преди беше Вахрамей?

Никакъв Вахрамей не съм имал аз. - Вярно бе, Вахрамей беше у Деребин.

Ама какъв късмет извади Деребин! Леля му се скарала със сина си,

задето се оженил за крепостна, и сега завещала на него имението си.

Мисля си аз,

ей такава една лелка да има човек за по-нататък...

"Ами ти, братко, що тъй страниш от всички?"

Знаеш ли, братко, ама ти наистина много подло постъпи тогава с мен.

Помниш ли като играхме на дама? Аз спечелих тогава.

"Да."

Да, братко, да. Аз спечелих. Ти просто...

ме изигра.

Ама аз, дявол знае защо, хич не мога да се сърдя.

Ей на, тези дни, с председателя,

представи си, Чичиков...

Ах да, трябва да ти кажа, че всички в града са против тебе.

Смятат, че правиш фалшиви хартийки. Лепнаха се за мен, но аз те защитих.

Наприказвах им, че сме учили заедно и че съм познавал баща ти.

И то се знае, направо ги пратих за зелен хайвер.

Аз да съм правел фалшиви хартийки? - Защо тъй си ги наплашил?

Те, дявол знае защо, направо са умрели от страх.

Нарочили са те за разбойник и шпионин.

А прокурорът направо умрял от страх, утре го погребват. Ти ще ходиш ли?

Право да си кажем, страх ги е от новия генерал-губернатор.

Да не пострадат нещо заради тебе - нали гузен негонен бяга.

Ама ти, Чичиков, рискована работа си замислил.

Каква рискована работа?

Ами да отвлечеш губернаторската щерка.

Аз?

Какво говориш?

Какви ги... По дяволите!

Какво е това?

Какво е това?

Аз, да си призная, очаквах такова нещо, бога ми, очаквах.

Още щом ви видях заедно на бала, си помислих,

Чичиков сигурно не току-тъй...

Впрочем, напразно си направил такъв избор.

Нищо хубаво не виждам у нея.

Ама има една, роднина е на Бикусов,

дъщеря на сестра му, те това е девойка!

Направо чудо!

Я стига!

Какви ги плещиш?

Как... как тъй ще отвличам губернаторската дъщеря?

Какво говориш? - Хайде стига, стига, братко.

Брей, какъв потаен човек си, че то целият град вече знае.

Аз, да си призная, затуй и дойдох при тебе и съм готов да помагам.

Веднага тръгваме.

Вахрамей! Господарят ще се облича.

Тъй да бъде, ще ти държа венчалната корона.

Каретата и конете ще са от мен,

но при едно условие - ще ми дадеш назаем три хиляди.

Трябват ми, братко, страшно ми трябват.

Каква корона? - В село Трухмачовка, поп Сидор...

Каква корона? - Заплаших поп Сидор,

че ще го издам, задето е венчал брашнаря Михайло с кумата му;

съгласи се да ви венчае за седемдесет и пет рубли.

Файтонджията е Епишка!

Три хиляди, братко, страшно ми трябват.

"Вахрамей, дяволе, обличай господаря!"

Какво? Какви ги дрънкаш? Какво правиш?

"Ама чакай, Чичиков, чакай!"

Пари на заем ли искаш? Моля!

Ама нали те знам що за човек си, ти...

Ти, негоднико, няма да ги върнеш, опознах те аз!

Аз? Като честен човек и златен печат ще притуря.

Лъжеш, лъжеш! Три хиляди!

И повече бих ти дал, само дето хич не ти вярвам.

Такъв лъжец си ти! - Добре, значи не ми вярваш?

Тогава, напук на тебе, към печата ще добавя и онуй кутре!

Притрябвало ми е кутрето ти!

От мен да мине, ела утре по същото време.

Макар да знам, че няма да ги върнеш, ама такъв ми е характерът.

Върви, върви. Сега нямам пари, утре ще ги получиш. Това е.

Душа си ти! Нека това засега остане тук.

Хайде, върви.

А кутрето ще ти го донеса утре. - Носи, само да не ми докараш бълхи.

Петрушка!

Да се стягаме! - Слушам!

Бързо, бързо! - Слушам!

Викни Селифан! - Слушам!

Да си готов в зори - в шест часа непременно трябва да напуснем града.

Всичко да се прегледа, бричката да е смазана, конете... Ясно ли е?

Слушам, Павел Иванович.

Какво ли означаваше това почесване по тила?

Какво въобще означава?

Дали яд заради провала на уговорена за утре среща с негов побратим

в опърпан кожух, препасан с връв, в някоя кръчма?

Или вече е завързал познанство с някоя сърдечна изгора,

а сега ще трябва да се откаже от вечерното стърчане пред портите,

тактичното държане на белите ръчички,

когато над града пада здрач,

когато юначага с алена риза подрънква на балалайка пред слугите

и когато нижат кротки приказки отрудените обикновени хорица?

Или пък просто съжалява,

съжалява, че трябва да остави затопленото вече място

под кожуха в кухнята, близо до печката,

а и зелевата чорба с градска мека баница,

за да се влачи пак в дъжд и кал

и да търпи всякакви несгоди по пътищата?

Бог знае, не можеш да отгатнеш.

Най-различни неща може да означава за руския народ почесването по тила.

"Ах ти, свиньо, дръвник неден! Как тъй да не е готово?"

Павел Иванович, конете трябва да се подковат.

Що не каза по-рано?

Време ли нямаше, а?

Бе то време имаше, ама да ви кажа,

предницата на бричката съвсем се е разхлабила,

тъй че и две станции няма да изкара.

Подлец такъв!

Ей и колелото - обръчът трябва да се потегне,

щото пътищата сега са толкоз изровени,

такъв камънак е!

Подлец! Да ме убиеш ли си решил, а?

Да ме заколиш ли искаш? На пътя ли си решил да ме заколиш?

Свиня, разбойник, чудовище задморско!

Три седмици седяхме тука и дори дума не обели, обеснико!

А сега се разбърза, в последната минута!

Точно когато трябва да потегляме по-скоро, тогава ми подля вода!

Знаеше ли за това по-рано! Отговаряй, знаеше ли?

Знаех. - Тогава защо не ми каза?

Доведи ковача и за два часа всичко да е готово, чу ли?

Слушам. - Непременно за два часа!

"Инак в миша дупка ще те навра, на възел ще те вържа!"

То и петнистият би било добре да се продаде,

щото той, Павел Иванович, е подлец, да.

Да бе, ей сега ще хукна на пазара да го продавам!

Той е такъв кон, че да не дава господ!

Само ще пречи, Павел Иванович,

той само на вид е добър,

ама всъщност е много лукав кон.

Това е такъв кон, да не дава господ, Павел Иванович!

Такъв кон, дето никогаж, нийде...

Глупак такъв, на туй отгоре ще ми разсъждава!

Я тръгвай веднага! Марш!

Нийде никогаж не съм виждал, Павел Иванович, такъв кон.

Слава богу! Потегляй!

Хайде, дий, московчани мои, хайде, дий!

Ей, любезни мои, дий!

Я гледай ти - какво колело!

Мислиш ли, че ще стигне това колело, да речем, до Москва, или не ще може?

Ще стигне.

Ама до Казан май няма да стигне, чини ми се.

До Казан няма да стигне.

Хайде, милите ми, дий!

Кого погребват?

Прокурора.

Прокурора...

Не поздравявайте, не се обаждайте на никого. Завивай!

Дий, милички!

"Кого погребват?"

"Прокурора."

Чак сега всички с прискърбие узнаха,

че покойният със сигурност е имал душа,

макар от скромност никога да не я бе показвал.

Прокурорът лежеше с някакъв въпросителен израз.

Какво питаше покойникът, защо е живял ли?

Защо е умрял?

Един господ знае.

Хубаво е все пак дето срещнахме погребение.

Нали се казва, че е на късмет да срещнеш покойник.

И отново от двете страни на пътя се заредиха версти,

станционни надзиратели, кладенци, обози, безлични села със самовари,

селянки и чевръст брадат стопанин, търчащ от хана с овес в ръка,

пешеходец с протрити цървули, кретащ от осемстотин версти,

градчета, построени как да е, с дървени дюкянчета,

с каци за брашно, цървули, краваи и други джунджурии,

бариери, мостове в ремонт,

безбрежни поля и от едната, и от другата страна, фургони,

войник на кон, возещ зелен сандък с оловни гюлета с надпис -

еди-коя си артилерийска батарея,

зелени, пожълтели и наскоро изорани черни ивици, мержелеещи в степта,

далечна песен, борови върхове в мъглата,

затихващ в далечината камбанен звън и безкраен хоризонт...

Русийо!

Виждам те, от моята чудна, прекрасна далнина те виждам.

Бедно, разхвърляно и неуютно, пустинно и равно е всичко в тебе;

като точки, като петънца едвам личат сред равнините ниските ти градове;

нищо не ще привлече и не ще омае погледа.

Ала каква е тази необяснима тайна сила, с която ни привличаш?

Защо дочуваме и не престава да звучи в ушите ни тази твоя тъжна,

лееща се надлъж и нашир, от море до море, песен?

Какво има в нея, в тая песен? Какво зове, ридае и грабва сърцето?

Какво вещае твоят необхватен простор?

Застрашително ме обгръща могъщото пространство.

Ех, каква бляскава,

чудна, непозната на света далнина!

Русийо!

Дръж пътя! Дръж пътя, глупако, дръж!

Къде караш бе, къде завиваш? Аз на тебе...

Аз на тебе очите, зъркелите ще ти извадя!

Спи нашият герой. Дълбоко спи.

Съмнително е, че избраният от нас герой ще се хареса на читателите.

Но може би те ще поискат все пак заключително определение,

с един щрих - какъв е нашият герой откъм нравствени качества?

Че не е изпълнен с добродетели и съвършенства, това е ясно.

Какъв е тогава? Подлец ли е? - Подлец е!

То се знае, подлец е Чичиков. - Подлец е, подлец.

Никакъв страх няма от...

"Отявлен подлец е, веднага се вижда."

"Разбира се, подлец е Чичиков."

Подлец е, никакво съмнение не може да има.

И от всичките му постъпки личи, че е истински подлец.

Защо пък да е подлец?

Защо да бъдем толкова строги към другите?

Днес у нас няма подлеци,

има приятни, добронамерени хора,

а такива, които биха се изложили на всеобщ позор,

подлагайки физиономията си на публична плесница,

да се намерят най-много един-двама, нека да са трима, души в цяла Русия,

а и те сега вече за добродетели приказват.

Не, най-справедливо ще е да наречем Чичиков

печалбар.

Какво правиш? - Какво?

Диване такова! Как караш?

Че как? - Какво спиш? Душманино мой!

Да бяхме го продали, наистина, Павел Иванович,

това е такъв кон, такъв лукав кон,

подлец е той, Павел Иванович, да се продаде трябва...

Хайде, милите ми, дий!

Днес никой от нас няма такова желание, такава страст

да върши подвизи в името на доброто, каквато имаме за трупане на имане.

Заради имането винаги са се водили и се водят дела,

на които им приляга определението не много чисти.

Дали е добре, трябва ли и защо да се изкарват такива типове наяве?

Тук и примерът за младото поколение...

Ами то само собакевичевци - вземи единия, па удари другия.

И ноздрьовци, негодници недни... - Лекомислени маниловци,

парцаливи плюшкиновци, изметът на човечеството.

Ами прокурорът - цял глупак...

Господа, ни едно истинско лице няма! Само някакви карикатури!

В реалния живот няма такова нещо. - Няма, няма.

Повярвайте ми, аз по-добре знам.

Да, добри ми читатели,

не ви се ще да виждате оголената душевна нищета.

Защо ми разправяш ти, братко,

че работите в стопанството ми вървят зле,

казва помешчикът на управителя си.

Аз, братко, и без тебе го знам.

По-добре ме накарай да забравя, да не го знам -

тогава ще съм щастлив.

По-добре нека да забравим,

мислите си и вие, мои добри читатели.

Да, но хубаво ли е да се изкарва това на показ? Да се разгласява?

Нима и сами не знаем, че в живота ни има много глупави и презрени неща?

Все пак обаче авторът доста точно е уловил някои неща.

Трябва да му го признаем, изглежда е човек с весел нрав.

Вярно е, книжката е доста, доста умело написана.

"Че е умело - умело е, ама това е печалното, господа,"

че авторът не е патриот, както веднага се вижда.

Нали всичко, което авторът е описал в книжката си,

всичко това е наше, родно?

Какво ще си помислят и ще кажат чужденците?

Нима нас не ни боли?

Да не би да смята, че ние не сме патриоти?

Не, не патриотизмът,

не някакви горещи чувства са причина за обвиненията ви,

добри ми читатели.

Друго се крие зад тях.

Да кажем ли какво?

Защо да го таим?

Кой друг, ако не авторът, е длъжен да каже светата правда?

Кой от вас, мои добри читатели,

обзет от християнско смирение, не на глас,

а самичък в тишината, в минути на самотни беседи със самия себе си

ще отправи навътре в душата си този тежък въпрос:

А дали няма у мен, у мен самия,

нещо от Собакевич, Плюшкин, Ноздрьов, Чичиков?

"И няма ли тогава да поиска с всички сили да стане по-добър,"

"по-достоен за званието човек?"

Боите се

от задълбочения поглед,

страх ви е да отправите към себе си или към каквото и да било

задълбочен поглед.

Вие обичате да се плъзгате по всичко с безсмислени очи.

Ех, тройка!

Птица-тройка!

Кой те е измислил?

Не тъй ли и ти, Русийо,

като буйна вихрокрила тройка летиш?

Какво означава това всяващо ужас движение?

Каква незнайна сила се таи в тия незнайни за света коне?

Коне, коне, какви коне! Вихри ли има в гривите ви?

Русийо!

Накъде летиш?

Отговори!

Отговори!

Не отговаря.