Original subtitles

МЪРТВИ ДУШИ

четвърта серия

Способности и дарба -

всичко това са глупости.

Висока бележка по всички науки ще получи онзи от вас,

който може и бъкел да не знае, но се държи похвално.

А у когото видя лошотия и присмехулство,

ще получи от мен нула, ако ще и Солон да туря в джоба си.

Тъй говореше учителят, който страшно мразеше

великия баснописец Крилов, задето бе казал:

"По-добре пий, но работата си знай."

Ще отбележим, че учителят беше голям любител на тишината

и доброто поведение и не понасяше умните и проницателни деца -

струваше му се, че те със сигурност ще му се подиграват.

Чичиков веднага разбра как да угоди на началника -

никой не можеше да седи на чина тъй кротко.

Щом чуеше звънеца, той се втурваше и подаваше шапката на учителя.

Като подадеше шапката, излизаше пръв от стаята

и гледаше да се изпречи на пътя му няколко пъти,

като всеки път му сваляше шапка.

Като завърши училище, той получи отличен по всички науки,

свидетелство и книга, надписана със златни букви:

За образцово прилежание и благонадеждно поведение.

Чичиков излезе от училището вече като младеж

с доста привлекателна външност,

с брадичка, нуждаеща се от бръснач.

През това време... А това е от детските му години.

През това време учителят му,

любителят на тишината и примерното поведение, се разболя

вследствие на тайно и упорито пиянство.

Както се казва, съвсем изпадна и сломен,

без залък хляб и без помощ, чезнеше нейде в студена дупка.

Бившите му ученици, умниците и палавниците,

у които все му се привиждаше непокорство, му събраха пари,

като всеки продаде по нещо, дори и съвсем потребни вещи.

Единствено Павлуша Чичиков отказа - заради липсата на пари.

И даде някакво си там...

сребърно петаче,

което другарите му веднага хвърлиха в лицето му с думите:

Ех ти,

скръндза!

Ех, Павлуша! Как се променя човек!

А какъв благ нрав имаше,

нищо буйно -

мек като коприна!

Изигра ме, така ме изигра!

Четиристотин души!

Четиристотин души.

Четиристотин души.

Тъй, тъй...

Авдеев Иван...

майстор на мебели, разбира си от работата и не взема скъпо.

Авдеев Иван.

Федотов - баща неизвестен,

роден от слугинята Капитолина, но е с добър нрав и не краде.

Тъй, Федотов.

Божичко, колко много сте натъпкани тука!

Григорий Доезжай-Недоедеш.

Доезжай-Недоедеш...

Брей, на целия ред се разпростря.

Почакай!

"Почакай! Що за човек си бил ти?"

"Каква смърт те е настигнала? Чуваш ли?"

По пътя някъде ли си предал богу дух,

или са те подредили приятелите ти файтонджии

"заради някоя дебела румена войнишка булка?"

Или пък на някой горски скитник са се харесали кожените ти ръкавици

и тройката нисички, но яки кончета?

Чуваш ли ме?

А може би ти самият,

както си лежал на одъра, си мислил, мислил,

па ти е щукнало да отскочиш до кръчмата,

а оттам право в дупката в леда - и край с тебе.

Пробка Степан...

Eто го и Степан Пробка, дето е дърводелец.

Ех, руски народе!

Не обича русинът да умира от естествена смърт.

Ами вие, мили мои плюшкинови бегълци?

Къде ли ви носят сега бързите ви нозе?

Еремей Корякин, Никита Волокита,

Попов, слуга.

Ти трябва да си бил грамотен човек, Попов -

нож с ръце не пипваш,

"а крадеш по благороден начин, нали?"

Ала ето че вече са те заловили и стоиш бодро на очната ставка.

Чий си ти? Къде ти е паспортът?

У господаря, занаятчията Пименов. - Извикайте занаятчията Пименов!

Ти ли си Пименов? - Аз съм Пименов.

Давал ли ти е тоя паспорта си? - Не, никакъв паспорт не ми е давал.

Ти защо лъжеш? - Вярно е, не го дадох на него,

защото късно се прибрах, а го дадох да го пази Антип Прохоров, звънарят.

Давал ли ти е тоя паспорта си?

Не, не съм получавал от него паспорт.

Ти защо пак лъжеш?

У мене си беше, ама може някак по пътя да съм го изпуснал.

Ами защо си откраднал войнишкия шинел?

Съвсем не съм.

Аз досега в кражба не съм се замесвал.

Тогава защо шинелът беше намерен у тебе?

Откъде да знам - може някой друг да го е донесъл.

Ах ти, хубостнико!

Я му заковете пранги на краката и го закарайте в затвора!

Моля, за мен е удоволствие.

И ето, живееш си ти в затвора, прислужнико Попов,

докато се гледа делото ти.

И решава съдът да бъдеш преведен от Царьовококшайск

в затвора на еди-кой си град, а тамошният съд пък нарежда

да бъдеш преместен в някой си Весегонск.

Пътуваш си ти тъй от затвор на затвор

и огледал новото си обиталище, си казваш:

Не, във весегонския затвор хич няма да е лошо -

тук и на ашици да щеш да поиграеш - място има, пък и хората са повечко.

Леле, дванайсет часа!

Как съм се улисал, ама че съм глупак!

Петрушка, ще се обличам!

Поне прозорците да беше отварял, ама наистина!

Отварях ги аз... - Павел Иванович!

"Какво е това?"

"Ама какво е това?"

Селяните.

Боже мой! - Селяните.

Колко красиво е написано! Дори няма нужда да се преписва.

А каква рамка има наоколо!

Кой можа тъй изкусно да я направи?

И още питате! - Вие ли?

Жена ми.

Боже мой! Знаете ли, наистина ми е съвестно, че аз...

че толкова ви затруднявам.

За Павел Иванович никакви затруднения не може да има.

Аз тъкмо отивах в палатата за крепостния акт за покупката.

С радост ще ви придружа.

Моля ви!

Ама моля ви! - Само след вас.

Ама моля ви! - Само след вас.

Авторът, разбира се, би трябвало да опише голямата каменна сграда,

в която се намираха разните служби,

стълбищата и коридорите, безбройните канцеларии и кабинети,

през които в момента минаваха нашите герои,

поне бегло да обрисува нагъчканите в тях чиновници и портиери,

ала авторът изпитва силна боязън към всякакви учреждения.

Ако все пак му се случеше да мине през тях дори в целия им блясък,

с лакираните им подове и маси,

той гледаше да мине колкото може по-бързо,

със смирено наведени очи, поради което въобще не знае

как всичко там благоденствува и процъфтява.

Благодаря. - Е, свършихме работата.

Павел Иванович, честито.

Свидетелите се подписаха, Иван Григориевич.

Актовете са описани, заверени, вписани в книгата и където трябва,

с половин процент такса за отпечатването им във "Ведомости".

Брей, че то всичките ви покупки са почти за сто хиляди!

Честито, Павел Иванович!

И книжата ви са наред.

Та значи, по такъв начин, Павел Иванович,

сдобихте се, значи.

Сдобих се. - Добро дело е това.

Наистина добро дело. - Много добро.

Много добро. - Много добро.

Убеден съм, че по-добро дело не бих могъл да предприема.

Все пак кой каквото ще да казва, господа,

но човек не е намерил целта си,

докато най-сетне не стъпи твърдо върху здрава почва,

а не гони някоя волна младежка химера.

Точно така е.

И тъй, господа, остава ни само да полеем покупката.

Павел Иванович,

защо не кажете на Иван Григориевич с какво именно се сдобихте,

а Иван Григориевич защо не попита каква именно е придобивката?

Защо, какво има?

Какъв народ само! Просто злато!

Ами че аз му продадох и коларя Михеев!

Ами, продали сте му Михеев? - Да.

Че аз го знам вашия Михеев, той е чудесен майстор.

Чудесен е, той ми майстори файтона. - Да, да.

Чакайте, ама нали разправяхте, че той бил умрял?

Как тъй? Че нали той ми майстори файтона.

Михеев да е умрял?

А, брат му беше, дето умря,

пък Михеев си е жив-живеничък, че и по-здрав отпреди.

Такъв файтон ми направи той, какъвто и в Москва няма.

Той заслужава само за царя да работи.

Чудесен майстор е Михеев, само дето не мога да разбера

защо се лишихте от него?

То да е само Михеев! Ами Степан Пробка, дърводелецът?

Зидарят Милушкин?

Умрял бил Михеев!

Павел Иванович, ами как тъй купувате селяни без земя?

Да не би за преселване?

За преселване. - А, това е друга работа.

А в кои места?

Ами... в Херсонска губерния.

Там земята е прекрасна, само дето не е заселено.

Не е заселено, но е прекрасно. - А каква хубава трева има там!

Ами дали земята ви ще е достатъчно?

Достатъчно е, достатъчно.

Толкова е, колкото трябва за закупените селяни.

Извинете, река или езеро?

Река. Впрочем има и езеро.

"И езеро!"

Господа!

И тъй, господа, остава ни само да полеем покупката.

Аз съм готов. От вас зависи само да кажете кога.

Щеше да е грехота, ако за такава приятна компания

не отворим някоя и друга бутилчица пенливо.

Не, вие не ме разбрахте правилно. Това е наше задължение, наш дълг.

Вие сте ни гостенин, затова ние трябва да ви черпим.

Знаете ли какво, господа, ето какво ще направим.

Ще отидем всички, тъй както сме тук, у полицейския началник.

Той е истински чудотворец.

Стига само да мигне, минавайки през рибния пазар,

край винарска изба или дюкянче, знаете ли как ще си похапнем!

Много се радвам, господа, заповядайте.

Полицейският началник наистина бе чудотворец.

Той беше един вид баща и благодетел в града.

Сред гражданите той се чувствуваше съвсем като в родно семейство,

а в дюкяните и халите се отбиваше като в свой собствен зимник.

Изобщо той, както се казва, си беше паднал на мястото.

А и длъжността си беше овладял до съвършенство.

Дори бе трудно да се каже

той ли бе създаден за това място, или мястото за него, или...

Павел Иванович! - Моите поздравления!

Обичаха го, защото не беше горд -

по рамото ще те потупа, ще се засмее, с чай ще те почерпи.

Кръщаваше децата на търговците, кумуваше им.

Ще обещае да поиграете на дама, ще попита как си, какво става.

Щом чуе, че някое дете е болно, лек ще препоръча - с една дума, герой!

Заповядайте! Влизайте, господа, влизайте.

С една дума, той беше успял да си спечели

пълна популярност и мнението на всички беше,

че Алексей Иванович, макар и да ти вземе,

никога няма да те издаде.

За здравето на новия херсонски помешчик!

За благоденствието на селяните му и за щастливото им преселване!

За здравето на бъдещата му жена красавица!

Не, Павел Иванович, както обичате, ама то какво се получава,

какво е туй бързане - до прага и обратно.

Прекарайте малко време с нас!

Останете поне за две седмици!

Поне за седмица. - Ще ви оженим.

"Ще го оженим, нали, Иван Григориевич?"

Ако ще с ръце и крака да се запъвате, ще ви оженим!

Не, друже, озовахте се тук, затова не се сърдете - ние не се шегуваме.

Че защо да се запъвам с ръце и крака?

Женитбата не е такова нещо, че да...

Стига да има мома. - Ще има и мома, как няма да има!

И то красавица! - Всичко ще има, каквото поискате.

Има, има.

Е, щом ще има...

Браво на Павел Иванович!

Душо моя, душо, майчице моя!

В селското стопанство трябва да се правят подобрения...

Аз, херсонският...

Триполната система на засяване е значително по-добра...

Главното щастие, господа,

това е...

блаженството на две души!

Събличай господаря!

Заповядвам ти...

Селифане...

Незабавно... Заповядвам ти, Селифане,

да събереш всички нови преселници

и да ги провериш поименно, един по един.

Събличай господаря!

И да ги провериш поименно, един по един.

"Трофимов Степан! Тук."

"Филимонов Иван!"

Яви се.

Митрофанов Антон! Ида.

Косичкин Андрей! Тука съм.

Иванов Пьотър! Ей ме на.

Пробка Степан!

"Яви се."

"Никифоров Антон! Тука съм."

"Яковлев Пьотър! На място."

"Кобилин Степан! Ида."

"Телятников Митрофан!"

Яви се.

Шаповалов Иван! Ида.

Кобилин Савелий! Тука съм.

Телегин Иван! Ида.

Телятников Максим!

Максимка!

Аз.

След като завърши училище,

Чичиков не поиска дори да си почине.

Толкова силно бе желанието му да се захване за работа,

че твърдо реши да си намери служба,

с всичко да се пребори и всичко да преодолее.

Той мечтаеше за живот в охолство и с всякакви придобивки -

собствена карета, хубави коне, собствена къща,

отлично наредена и обзаведена, собствен готвач, вкусни обеди.

Даже взе да му се привижда

младичка, свежа, белолика женичка -

богаташка щерка, която дори би могла да поназнайва и музика.

Ала, както е казал поетът:

Трудна е първата стъпка и скучен е пътят в началото.

Службицата му беше незначителна, заплатата - четирийсет рубли.

Но себеотрицанието, търпението и лишенията,

на които се подложи, бяха нещо нечувано.

Не се прибираше вкъщи, спеше по масите в канцелариите,

обядваше с пазачите, но все пак успяваше да изглежда спретнат,

да се облече прилично, да придаде на лицето си приветлив израз,

известно благородство в движенията и любезност на гласа.

Той попадна под началството на един престарял съдебен деловодител,

който беше олицетворение

на някаква каменна безчувственост и непоклатимост.

Абсолютно нищо нямаше у него - нито злодейско, нито добро,

и нещо страшно прозираше в това отсъствие на всичко.

Изглеждаше непосилно да се сближиш с такъв човек и да го спечелиш.

Ала Чичиков проучи семейството и личния му живот и откри,

че той има вече не тъй млада дъщеря.

И успехът не закъсня.

Трогна се суровият деловодител и взе да го кани на чай.

Докато се усетят, Чичиков почна да се държи с нея като с годеница,

началника си да нарича тате и да му целува ръка.

В службата сметнаха, че скоро ще има сватба.

Суровият началник се захвана да ходатайствува пред началството

и след известно време нашият герой зае едно овакантено място.

Още на минутата

той престана да нарича началника си тате,

вече не му целуваше ръка,

а въпросът за сватбата заглъхна, сякаш никога нищо не е имало.

Ала срещнеше ли бившия си тате, Чичиков всеки път мило се ръкуваше

и го канеше на чай.

Това беше най-трудният праг,

който прекрачи нашият герой.

Оттогава всичко му потръгна по-лесно и по-успешно.

У него се намери всичко, което е потребно за тоя свят -

приятност в отношенията и постъпките

и оправност в работата.

Ами как ще я карат селяните на Чичиков без вода?

Че защо пък без вода? - Няма спор,

земята в Херсонска губерния е добра, плодородна,

ама вода, вода няма!

То да беше само туй, че няма вода, Степан Дмитриевич,

ами преселването - несигурна работа е това.

Знае се какъв е селянинът, нали така?

На ново място, че и със земеделие да се захване,

без да има нищо - ни къща, ни двор! Ще избяга, ясно е като две и две!

Тъй ще си плюе на петите, че и следа няма да остане от него!

Моля, моля, не съм съгласен с това, дето казвате,

че Чичиковият селянин ще избяга.

Русинът с всичко се оправя

и към всеки климат се приспособява.

Прати го, ако щеш, чак в Камчатка,

па му дай топли ръкавици, той ще потупа ръце,

ще грабне брадвата и ще захване да си прави нова къща.

Не, Иван Григориевич!

Ти забрави нещо, не попита какъв е Чичиковият селянин.

Свестния си човек помешчикът няма да продаде, нали?

Главата си залагам,

ако Чичиковият селянин не е крадец и абсолютен пияница,

"ако не е безделник и ако не е с буен нрав."

Вярно е. Никой няма да продаде свестни хора.

А селяните на Чичиков са пияници.

Но трябва да се вземе под внимание, че именно в това е поуката,

диалектиката един вид -

сега те са негодници,

а като се преселят на нова земя,

изведнъж могат да станат отлични поданици.

Доста такива примери е имало в света, а и според историята.

Не, господа, Павел Иванович трябва да държи селяните си изкъсо,

мира да не им дава

и ако трябва, лично да ги удари с юмрук и по зъбите, и по врата.

Защо му е сам да се разправя и да раздава юмруци?

Той може да си намери управител.

Ами, ще намериш ти управител, всички са мошеници.

За по-малко от пет хиляди няма да намериш добър управител.

Ами, и за три ще се намери. - И къде ще го намерите?

Да не би да се въргалят на пътя? - Не на пътя, а в нашата околия.

Пьотър Петрович Самойлов - ето управител, какъвто е нужен

за селяните на Чичиков.

Бих ви посъветвал, Павел Иванович, да поискате конвой

за безопасното отвеждане на селяните до новото им местожителство.

Ето това е много добра идея. - Точно така.

Няма нужда, господа, не ми трябва никакъв конвой.

Всички купени от мен селяни

са с кротък нрав и са склонни доброволно да се преселят

и нямат търпение да започнат да обработват херсонската земя,

тъй че в никакъв случай няма да има бунт.

Пък и наистина, господа, време ми е вече да тръгвам на път.

Той е прав, послушайте го, Павел Иванович.

Хайде, останете поне за седмица.

Не, време ми е да тръгвам на път.

Не, както обичате, Павел Иванович, ама прекарайте с нас още седмица.

Остава! - Остава.

Остава! - Може би завинаги?

Ах, мисля, че сега най-доброто ще е един благотворителен бал.

Бал!

Предлагам да пуснем подписка за набиране на помощи

за селяните на Чичиков, които ще се преселват.

Топли дрехи, хамути, ръкавици... - Царевичка за селяните му.

За какво му са скромните ни дарове? Нима не е ясно, че той е милионер?

Разбира се, че е милионер! - Аз отдавна подозирах това.

Само душите му са за сто хиляди.

А английски вършачки е изписал за десет хиляди.

Да, Чичиков е милионер.

Ами забелязали ли сте, че в израза на лицето му има нещо... военно?

Бих казала дори - марсово.

Той, разбира се, не е пръв красавец,

но е точно такъв, какъвто трябва да бъде един мъж.

Само ей тонинко по-пълен да беше, нямаше да е добре,

а само ей толкова по-слаб да беше, съвсем пък нямаше да е добре.

Хилавият мъж не е нищо повече

от нещо като клечка за зъби, а не човек.

За да се добие представа за впечатлението,

което направи Чичиков на дамите,

би трябвало да се каже много за самите дами, за техния кръг,

да се опишат, дето се вика, с живи краски душевните им качества.

Но за автора това е трудна работа.

От една страна, спира го безкрайното му

уважение към съпругите на сановниците, а от друга страна...

от друга страна, просто е трудно. Да опитаме обаче.

Дамите от град N бяха...

Не, по никой начин не мога, плахост някаква ме е обзела.

Те бяха... И какво бяха дамите от град N?

У дамите от град N...

У дамите от град N

най-забележителното нещо беше...

Чудна работа, перото ми въобще не помръдва,

сякаш олово някакво има в него.

То се е видяло, че за характерите на дамите думата трябва да има онзи,

чиито краски са по-живи и са повечко на палитрата му,

а ние ще кажем само две-три думи за това, което е на повърхността.

И тъй, дамите от град N бяха с много строг морал.

Дори помежду им и да ставаше нещо, на което му викат туй-онуй,

то ставаше скришом, тъй че по нищо не личеше, че е ставало,

запазваше се достойнството, а пък самият мъж

биваше така подготвен, че дори и да беше видял

туй-онуй или чул за него, отговаряше кратко и благоразумно с пословицата:

"Защо все туй ви е в ума, че кумата седнала е до кума?"

Ето това може да се каже за дамите от град N от пръв поглед.

Но ако се надникне по-дълбоко, ще се забележат и много други неща.

Твърде опасно е,

опасно е да се наднича по-дълбоко в сърцата на дамите.

Затова ще продължим без да задълбаваме.

Откак се пръснаха слухове за милионерството на Чичиков,

дамите от град N откриха у него нови положителни качества.

"По-стегнато! По-стегнато де!"

Давай още по-стегнато, още!

"По-стегнато, по-стегнато!"

Впрочем дамите съвсем не бяха интересчийки;

за всичко бе виновна самата дума

милионер.

Не самият милионер, а именно думата,

защото в самото звучене на тази дума - милион,

милион, милионер, милионер,

има нещо, което действува на всички, независимо колко много са парите -

и на подлеците, и на мижитурките, и на свестните хора.

Милионерът има тая изгода, че може да види подлостта,

съвсем безкористната, чистата подлост,

която не е продиктувана от каквато и да била корист.

Мнозина много добре знаят, че нищо няма да получат от него,

а и нямат никакво право да получат,

но все ще гледат или да го пресрещнат,

или да му се усмихнат, или да му свалят шапка,

или да се натрапят на някой прием,

на който са чули, че е поканен милионерът.

Милионерът!

Павел Иванович Чичиков!

Господа, Чичиков! Вижте, това е той!

Господа, ето го там. Павел Иванович! Да живей!

Павел Иванович! Чичиков, Чичиков!

Да живей Павел Иванович!

"Павел Иванович Чичиков! Да живей!"

Не, аз трябва да ти пиша.

Откъде е? Кой го донесе?

Донесоха го преди около час. Не заръчаха да казвам от кого е.

Не, аз трябва да ти пиша.

Има тайна симпатия между душите...

между душите...

Какво е нашият живот? Долина, от скърби завладяна.

Какво е светът? Тълпа от хора без чувства.

Сълзите ми мокрят редовете, писани от нежната ми майка...

която двайсет и пет години вече, откак не е между живите.

Зова те в пустинята - да напуснем завинаги градовете,

където хората са между задушни стени без горска свежест,

без въздух. Чакам те, зова те

да тръгнем ръка за ръка, в противен случай...

ме чака отчаяние.

"Гугутки две ще ти покажат студеното ми тяло."

"Гугукайки печално, ще ти кажат, че съм от скръб умряла."

Твоето собствено сърце трябва да отгатне коя е авторката.

Оригиналът ще присъствува на бала у губернатора,

който ще се състои днес.

Писмото е доста превзето.

Превзето.

Интересно би било да се разбере коя ли го е писала.

Да имаше към тази анонимка

стотина-двеста хилядарчици зестра!

Какво? Не, пази боже!

Вижте, нашият живот...

Ами какво да се прави! Разбира се...

Ах ти, муцунке такава!

Колко е мил Павел Иванович! - Цяло чудо е, самото съвършенство!

Наполеон! - Марс!

Ето къде сте били, Павел Иванович.

Дайте го насам да го прегърна!

Дайте да го разцелувам! - Господа, нека и аз да го целуна!

Дайте го насам! Нека ви целуна!

Ето къде сте били, Павел Иванович.

Позволете и на мен, господа, да го целуна.

Ето го вашия Павел Иванович!

"Той ме погледна!"

Да, развихри се губернията!

Не, скъпи Павел Иванович, това не е губерния,

това е столица, това е самият Париж!

Да, жените са такова нещо...

Просто думите не стигат.

Галантерийната половина на човешкия род, нищо повече.

Ще прощавате!

Такава наглост! - Това е направо отвратително!

Значи така, Павел Иванович!

Нима сърцето ви дотолкова е завладяно,

че в него няма да се намери вече и малко кътче

за безмилостно забравените от вас?

Моля ви се, аз ви уважавам и...

Не се ли познавате още с дъщеря ми?

Тя току-що завърши института.

Имах щастието да...

случайно...

Позволете ни на нас, горките земни жители,

да бъдем тъй дръзки да попитаме за какво мечтаете?

Къде се намират онези щастливи места,

над които се рее мисълта ви?

Може ли да научим името на онази, която ви е потопила

в тази сладка долина на унеса?

От всичко страни след усамотението в института.

Усамотението е велико нещо.

Самият аз веднъж... Аз, знаете ли, обичам...

Нищо военно не виждам у него. - Нищо такова няма.

Има неща, които не се прощават дори на милионерите.

Колкото и да е слаба жената, колкото и да е безсилна пред мъжа,

понякога и тя може да стане по-твърда от всичко на света.

"И тогава..."

Какъв ужас! - Така да го баламосва!

Съвременна младеж!

Гръцкият философ Диоген...

цял живот живял в бъчва,

а денем вървял по улицата със запален фенер

и викал: "Търся човека!"

Търся човека!

Нима? На мен пък ми се струва много смешно.

На Павел Иванович неведнъж му се е случвало да разказва

много подобни истории на най-различни места, а именно:

у Софрон Иванович Беспечни в Симбирска губерния,

където тогава беше дъщеря му Аделаида Софроновна с трите си зълви

Мария, Александра и Аделгейда Гавриловни;

в Рязанска губерния у Фьодор Фьодорович Перекроев;

у Фрол Василиевич Победоносни в Пензенска губерния

и у неговия брат, Пьотър Василиевич,

където беше балдъзата му Екатерина Михайловна

и вторите й братовчедки Роза и Емилия Фьодоровни;

във Вятска губерния у Пьотър Варсонофиевич,

където беше сестрата на снаха му Пелагея Егоровна

с племенницата София Ростиславовна

и с двете си доведени сестри

София Александровна и Маклатура Александровна...

И навсякъде много се смяха.

Във Воронеж, на надбягванията...

"А, ето къде си бил, чукундур, подлец такъв!"

"Щом видя, че не ти върви, веднага даде заден ход!"

"Всички ви ще науча как се играе честно!"

"Прокурорът ми е свидетел!"

Ето го Павел Иванович! Тъкмо ще разрешите спора ни.

Според вас трайна ли е женската любов или не?

Ами аз... - Не, отговорете!

Бре, херсонският помешчик!

Душо моя! Как е, много ли мъртви накупи?

Вие, ваше превъзходителство, не знаете, че той търгува с мъртви.

Бога ми! Слушай, Чичиков, като на приятел ти говоря,

всички сме ти приятели, ей и негово превъзходителство е тук,

бих те обесил аз тебе, бога ми, бих те обесил, душо моя.

Вярвате ли, ваше превъзходителство, като ми каза продай ми мъртви души,

направо се спуках от смях!

Пристигам тук и ми разправят, че накупил за три милиона

селяни за преселване! - За три милиона ли?

Какво ти преселване? Че той се пазареше за мъртви!

"Затворете му устата! Той е пиян!"

Какво говедо си, бога ми, говедо!

Ей и негово превъзходителство е тук, нали, прокуроре?

Ох, Чичиков, ама и ти си един...

Няма да те оставя на мира, докато не разбера защо купуваш мъртви души.

Чичиков, чуй ме, наистина е срамота!

Много добре знаеш, че нямаш по-добър приятел от мен.

Ей и негово превъзходителство е тук, нали, прокуроре?

Ваше превъзходителство, няма да повярвате колко сме близки!

Тоест, ако речете... На, аз си стоя тук, а вие да речете:

Ноздрьов, кажи си честно кой ти е по-скъп -

родният ти баща или Чичиков?

Аз ще отговоря - Чичиков. Бога ми, Чичиков.

Позволи ми, душо, позволи ми да ти лепна едно безе.

Ваше превъзходителство, позволете ми да го целуна.

Чичиков, не се дърпай, не се дърпай!

Позволи ми да лепна едно безенце на белоснежната ти буза!

Чичиков!

Дявол да ви вземе всички!

Кой ги е измислил тия балове!

От глупост се радват!

В губернията им реколта няма, скъпотия, грабежи, а те - по балове!

Наконтили се с разни женски парцалки.

Като се развикали бал, бал, веселба!

Пълна глупост.

Дяволска работа.

Трябва да кажем,

че тайният предмет на помислите на нашия герой

беше служба в митницата.

Неведнъж си беше казвал той с въздишка:

Ето къде би било добре да се вредя!

Границата е близо, Европа!

И просветените хора.

Той знаеше с какви фини холандски ризи можеше да се снабди.

Виждаше с какви контешки вносни неща се снабдяваха митничарите,

какви порцелани и батисти изпращаха на кръстници, лели и сестри.

Заповядайте.

Разкопчайте се, моля ви.

И жилетката, ако обичате.

Може ли само да опипам тези две копчета?

Дявол, а не човек!

Много скоро контрабандистите бяха заврени в миша дупка.

Честността и неподкупността му бяха непреодолими, почти неестествени.

Петдесет хиляди, господин Чичиков, няма нужда да ги броите.

Обещаха да дадат и повече, ако вие...

Какво?

На мен?

Пари?

Махайте се! Вън!

Не си натрупа дори малък капиталец от разни конфискувани стоки и вещи,

които не отиваха в хазната, за да се избегне бумащината.

Такава ревностна и безкористна служба

не можеше да не стане предмет на всеобща почуда

и да не стигне накрая до висшето началство.

Той получи чин и повишение

и веднага след това представи проект за залавяне на всички контрабандисти

и поиска средства, за да изпълни проекта самостоятелно.

Тутакси му бяха дадени хора

и неограничени правомощия за всякакви претърсвания.

Щом се сдоби

с пълна свобода на действие и всички средства за борба с контрабандата,

Чичиков на минутата даде знак на контрабандистите,

че сега му е времето, сега вече може.

Сега вече можеше да им поставя всякакви условия.

За да вървят нещата гладко, той придума и един чиновник,

колега от митницата, който не устоя на изкушението,

макар да беше статски съветник и с бели коси.

Условията бяха договорени.

Каква тъмница само! - Ох, Настася Петровна!

Ами по колко, майчице, бащице,

вървят тука в града мъртвите души?

Какво, какво? - По колко вървят тука в града...

мъртвите души?

Андрюшка!

Бързо докарай файтона! - Слушам.

По-бързо! Карай, карай! Карай, Андрюшка!

Ана Григориевна! Слава богу, най-после, скъпа моя!

Колко се радвам, че сте вие!

Заповядайте, седнете, не там - ето тук, в това ъгълче.

Точно така.

Колко се радвам, че сте вие!

Чувам, че пристига някой и се чудя кой ли може да е подранил?

Параша казва, че е вицегубернаторшата.

Пък аз казвам, пак дошла глупачката да ми додява!

Боже мой, Ана Григориевна, само да знаехте защо съм дошла!

Каква хубава басмичка! - Да, доста е веселичка.

Прасковя Фьодоровна обаче смята, че щяло да е по-добре,

ако каренцата са по-ситни, а капките да не са кафяви, а светлосини.

На сестра й изпратили от Москва един плат - такава прелест,

просто с думи не може да се опише.

Представете си - райенцата са от тесни по-тесни,

каквито само може да си представи човешкото въображение;

фонът е светлосин, между райенцата - очички и лапички, очички и лапички!

С една дума, невероятно!

Миличка, твърде пъстро е! - Изобщо не е пъстро.

Пъстро е. - Не е пъстро.

"Съвсем сигурна съм, че нищо подобно още не е имало на света."

"Да, поздравления,"

волани вече не се носят.

И какво се носи? - Вместо тях се носят фестончета.

Че то не е хубаво само фестончета. - Всичко е само във фестончета.

Пелеринката е с фестончета, на ръкавите фестончета,

на раменете фестончета, долу пак фестончета!

София Ивановна, няма да е хубаво, ако всичко е във фестончета.

Сладко е, Ана Григориевна, направо е невероятно!

Ама, София Ивановна!

Чакайте, ето кога има да се чудите - когато чуете, миличка, че...

"Чудете се!"

Не, чудете се! - Добре де, чудя се.

Не, чудете се, Ана Григориевна! - Добре де, чудя се.

Корсетите се правят още по-дълги,

отпред завършват с триъгълник, а предната банела отива чак до долу.

Полата цялата се набира, като едновремешните кринолини,

дори отзад се слага подплънка, за да бъде съвсем шик.

Ето така. - Как, така ли трябва да е?

Да си призная...

това е прекалено.

Е, какво става с нашия хубавец?

Божичко, Ана Григориевна, как само си стоя тука пред вас!

Ами че вие дори не знаете защо дойдох!

Не, колкото и да го превъзнасяте, колкото и да го хвалите,

аз ще ви кажа направо,

и на него ще кажа право в очите, че той е един недостоен човек.

Недостоен е. - Ама чуйте ме...

Чуйте само какво ще ви кажа. - Недостоен.

Недостоен!

Като се понесли слухове, колко бил свестен. Свестен, свестен...

Позволете ми... - А той въобще не е свестен.

Той въобще не е свестен. Не е свестен.

Пък и носът му... - Ана Григориевна...

Носът му е толкова неприятен. - Ама чуйте ме!

София Ивановна, носът му е неприятен!

Моля ви, нека ви разправя, Ана Григориевна, миличка!

Разбирате ли, тази история, тази "сконапел истоар"...

Каква история? - Скъпа, Ана Григориевна!

Дори не можете да си представите в какво положение бях.

Представете си, идва при мен рано сутринта попадията,

на протопопа, отец Кирил, жената.

И какво мислите? - Какво?

Нашият хрисим човечец, нашият гостенин, какъв бил?

Нима и около попадията се е увъртал?

Ах, Ана Григориевна, да беше само това, да го преглътнеш!

Знаете ли какво ми разказа тя? Чуйте само.

Пристигнала у тях помешчицата Коробочка,

изплашена и бледа като мъртвец,

и като почнала да ги разправя едни, Ана Григориевна,

чуйте само, това е цял роман. - Параша!

Парашенка, донеси чай!

Това е цял роман.

Неочаквано посред нощ, когато всичко живо в къщата спало...

Или спяло? - Все едно.

Изведнъж се чуло ужасно тропане по портата, направо невъобразимо.

Някой викал отворете, отворете, инак ще строша портата!

Как ви се струва това?

Какво ще речете сега за нашия хубавец?

Тъй значи...

И Коробочка е искал да...

с мъжката си сила... Негодник!

И аз тъй си помислих, че е искал да... изнасили Коробочка.

А как изглежда Коробочка?

Сигурно е млада и красива?

Никак даже - бабичка!

И таз добра!

Значи той вече и подир баби тича.

Не, Ана Григориевна.

Да, бива си ги нашите дами... - Не е това.

Намерили в кого да се влюбват.

Ама не, въобще не е това, за което си мислите. Представете си, идва...

Момент.

Появява се въоръжен до зъби,

същински Риналдо Риналдини, и заповядва:

Продайте ми всички души, които са ви умрели!

Коробочка му отговаря, че не може, защото са мъртви.

Не, продайте ми ги, моя работа е мъртви ли са или не!

Продайте ги, те не са мъртви, не са мъртви!

"Добър ден, уважаема София Ивановна!"

Миличка, само исках да ти кажа, че...

Ноздрьов лъже, за всичко лъже. - После.

С една дума, станал ужасен скандал, цялото село се насъбрало,

децата плачат, всички крещят, никой никого не разбира,

с една дума, ужас!

Само да знаете как се притесних, когато чух всичко това.

Пиленце, господарке, вика ми Машка.

Вижте се в огледалото колко сте бледа!

Сега не ми е до огледала, казвам аз. Трябва да вървя при Ана Григориевна.

Веднага нареждам да запрегнат колата,

кочияшът Андрюшка пита накъде да кара,

а аз нищо не казвам, само го гледам в очите и плача, като глупачка.

Сигурно ме е помислил за луда.

Не можете да си представите, Ана Григориевна,

колко се бях притеснила.

Странно е обаче,

какво ли биха могли да означават тия мъртви души?

Да си призная, нищичко не разбирам.

Вече за втори път чувам за тия мъртви души.

А мъжът ми разправя, че Ноздрьов лъже.

Тук обаче има нещо.

Ами представете си аз в какво положение бях,

когато чух всичко това. Ама че случка!

Да можехте поне ей толкова да си представите как се притесних!

Както щете, ама тук работата не е в мъртвите души,

тук се крие нещо друго.

И аз тъй мисля. Как смятате, какво се крие тук?

Ами вие самата какво мислите? - Аз ли какво мисля?

Ами аз съм съвсем объркана.

Прокурорът е глупак! - Млъквай, тебе никой не те пита!

Помислете де, помислете.

Не, все пак ми се ще да знам вие какво мислите за това.

Аз ли какво мисля? - Да.

Хайде, напънете се. - Ей сега.

Е, аз чакам, чакам.

Не? - Не.

Чуйте тогава

какво означават тези мъртви души.

Какво?

Мъртвите души... - Ох, за бога, какво, какво?

Мъртвите души - това са... - Кажете най-после, какво са?

"Това са..."