Original subtitles

С Т А Л К Е Р

По мотиви от повестта "Пикник край пътя"

"Какво бе това? Паднал метеорит

или посещение на обитатели на космическата бездна?

Но така или иначе,

в малката ни страна се появи чудо - Зоната.

Веднага пратихме там войски. Не се върнаха.

Тогава отцепихме Зоната с полицейски кордон.

Сигурно постъпихме правилно. Всъщност не знам... "

Из интервю, взето от журналист на РАИ

от лауреата на Нобелова награда професор Уолъс

Защо ми взе часовника?

Къде ще ходиш?

Обеща ми и аз ти повярвах.

Щом за себе си не искаш да мислиш, за нас помисли.

За детето си.

Още не е успяла да свикне с теб, а ти пак си знаеш твоето.

Остарях, заради теб се съсипах.

Тихо, ще събудиш Мартишка.

Не мога цял живот да те чакам, ще умра.

Нали беше решил да работиш?

Обещаха ти нормална работа.

Скоро ще се върна.

Да, в затвора. Но този път ще те осъдят не на 5, на 10 години.

И тогава нищо няма да имаш - нито Зоната, нито нищо.

А през това време аз ще умра.

Затвор! За мен навсякъде е затвор.

Пусни ме. - Няма.

Няма да те пусна.

Прав ти път!

Да пукнеш дано там.

Да е проклет денят, в който те срещнах.

Бог те е наказал с такова дете. Но покрай теб - и мен.

Мръсник!

Светът е непрогледно скучен, скъпа моя.

Затова телепатията, призраците и летящите чинии не съществуват.

Светът се управлява по чугунени закони, което е непоносимо скучно.

И тези закони не се нарушават, не може да бъдат нарушени.

Не чакайте летящи чинии - би било твърде интересно.

А Бермудският триъгълник? Нима ще отречете, че...

Да. Той не съществува.

Има триъгълник АВС, равен на А'В".

Разбирате ли каква скука се крие в това твърдение?

В Средновековието е било интересно - във всяка къща живеел домашен дух,

във всяка църква - Бог. Хората са били млади.

А сега всеки четвърти е старец. Много е скучно, ангеле мой.

Но нали твърдяхте, че Зоната е плод на свръхцивилизация...

Сигурно е там е скучно и съществуват закони, триъгълници...

Там не живеят духове, и разбира се - няма Бог.

Но ако и Бог се окаже триъгълник, то...

И аз вече не знам.

Този човек търси мен. Извинявайте, приятелко.

Госпожицата реши да дойде с нас в Зоната.

Тя е мъжествена жена. Казва се...

Как се казвахте? - Наистина ли сте сталкер?

Ще ви обясня.

Вървете си.

Идиот.

Успяхте да се напиете.

Аз ли?

Само си пийнах. Половината от населението го прави.

Другата половина наистина се напива, дори жените и децата.

Аз само пийнах.

По дяволите, какво са разсипали...

Изпийте си го, имаме време.

Да глътнем по едно преди тръгване?

Искате ли?

Приберете я. - Тук явно действа сухият закон.

Алкохолизмът е бич за народа. Добре, ще пием бира.

И този ли ще идва с нас? - Ще изтрезнее.

И той има нужда да отиде там.

Наистина ли сте професор? - Да.

Позволете да ви се представя. Казвам се...

Казвате се Писателя.

Добре, а аз как се казвам?

Вие ли? Професора.

Аз съм писател и неясно защо всички ме наричат така.

За какво пишете? - За читателите.

За друго не си струва. - Изобщо не си струва да се пише.

Вие...

Химик ли сте?

По-точно физик. - Сигурно и това е скучно.

Да търсиш истината...

Тя се крие, а вие я търсите къде ли не.

Поровите тук и откриете, че ядрото е съставено от протони.

Другаде копнете - триъгълник АВС е равен на А'В".

Но при мен е другояче.

Аз търся истината, а в това време тя така се променя,

че накрая изравям купчина... Няма да споменавам какво.

Лесно ви е на вас.

Представете си - има в музея античен съд,

в който някога хвърляли огризките.

Сега предизвиква всеобщо възхищение с лаконичността на рисунъка

и с неповторимостта на формата. И всички се възторгват.

Изведнъж обаче се оказва, че не е античен,

а някой шегаджия го е пробутал на археолозите - така, за майтап.

И край с възхитата. Ценители!

Непрекъснато ли мислите за това?

Пази Боже! Рядко мисля - не ми е полезно.

Трудно е хем да пишеш, хем да мислиш за успеха или за провала.

Разбира се. Но какъв е смисълът да творя,

ако след 100 години няма да ме четат?

Защо сте се забъркали в тая история? Защо искате да идете в Зоната?

Защото... съм учен.

Виж, на вас за какво ви е?

Модерен писател сте, жените сигурно ви се лепят като на мед.

Загубих вдъхновение, Професоре.

Отивам да го измоля.

Изчерпахте ли се? - Какво?

Да... Донякъде.

Чувате ли?

Това е нашият влак.

Свалихте ли платнището от колата? - Да.

Ако не се върна, иди при жена ми.

Забравих да си купя цигари.

Недейте да се връщате. - Защо?

Не бива. - Всички сте такива.

Какви? - Вярвате на разни глупости.

Ще я оставя за в краен случай.

Наистина ли сте учен?

Скрийте се.

Не мърдайте.

Проверете дали няма някого.

По-бързо, моля ви!

Няма никого. - Чакайте ни от другата страна.

Къде гледахте, Писателю?

Оглеждайте се, ако обичате.

Нали не сте забравили тубата? - Тук е, пълна е догоре.

Та ви казвах... Всичко е лъжа.

Майната му на вдъхновението.

Пък и откъде да знам как да нарека това, което искам?

И дали онова, което искам, всъщност не го искам?

Или дали наистина не искам това, което не искам.

Това са неуловими неща. Наречеш ли ги, смисълът им изчезва.

Като медуза на слънце.

Съзнанието ми мечтае за победа на вегетарианството,

а подсъзнанието премалява за къс сочно месо.

А какво искам самият аз?

Най-малкото - световно господство.

Защо дизел локомотив ходи в Зоната? - Обслужва заставата.

Не стига по-нататък, не обичат да ходят там.

По-бързо!

Проверете дали на коловоза има дрезина.

Каква дрезина? - Вървете, моля ви.

Върнете се, аз ще отида.

Тубата!

Зарежете тая раница, пречи ни.

А вие пък сте тръгнали като на разходка.

Ако ви ранят, недейте да викате. Видят ли ви, ще ви убият.

Когато всичко утихне, пълзете към заставата.

На сутринта ще ви приберат.

Няма ли да ни преследват? - Ами!

Страх ги е.

От кого?

Ето...

Пристигнахме у дома.

Много е тихо.

Това е най-тихото място на света.

Сами ще се убедите.

Тук е много красиво. И няма никого.

Нали ние сме тук? - Трима не могат всичко да съсипят.

Защо да не могат? Могат.

Странно, защо не мирише на цветя?

У сещате ли? - На мен ми мирише на блато.

Идва от реката.

Наблизо имаше цветна леха, но Бодливеца я изпотъпка,

направо я сравни със земята.

Но години след това още ухаеше на цветя.

Защо я е стъпкал?

Не знам.

И аз го попитах, но той ми каза, че по-късно ще разбера.

Мисля, че просто намрази Зоната.

Бодливец фамилия ли е?

Не, прякор - като вашите.

Години наред е водил хора в Зоната и никой не можел да го спре.

Той е моят учител.

Той ми отвори очите.

Тогава не го наричаха Бодливец, а Учителя.

После се промени.

Сякаш нещо у него се пречупи.

Но аз мисля, че беше наказан. Помогнете ми.

Вържете бинтовете на гайките.

Аз... Ще се поразходя.

Трябва да...

Недейте много да се отдалечавате.

Къде отива? - Може би иска да остане сам.

Защо? И без това ми е притеснено, че сме само трима.

Има среща със Зоната. Нали е сталкер?

Какво общо има това?

В определен смисъл да си сталкер, е призвание.

Представях си го по-различно.

Как? - С кожени гамаши и тям подобни,

с разни дракони... - Биографията му е по-страшна.

Няколко пъти е лежал в затвора, тук се е трепал,

а и дъщеря му е мутант. "Жертва на Зоната", саката е.

Ами приказките за Бодливеца?

Какво значи "беше наказан"?

Образно ли го каза?

Един прекрасен ден Бодливеца се върнал оттук

и най-неочаквано се сдобил с богатство.

Станал приказно богат. - Че какво наказание е това?

А след една седмица се обесил. - Защо?

Тихо!

Какво е това?

Преди 20 г. тук паднал метеорит.

Цялото селище изгоряло.

Търсили метеорита и, разбира се, нищо не намерили.

Защо "разбира се"? - После започнали да изчезват хора.

Идвали тук и не се връщали.

Е, и? - Накрая решили,

че този метеорит всъщност не е метеорит.

За начало опънали бодлива тел -

да не рискуват любопитните.

Тогава плъзнали слухове,

че някъде в Зоната има място,

където се изпълняват желания.

И започнали да я пазят като зеницата на окото.

Че иначе знае ли се кой какво ще си пожелае.

Щом не е било метеорит, какво е било?

Нали ви казах? Не се знае.

А вие какво мислите?

Нищо.

Всичко може да е.

Както казва един мой колега - послание към човечеството.

Или подарък.

Бива си го подаръка. Защо им е притрябвало?

За да ни направят щастливи.

Цветята пак цъфтят, но не ухаят.

Извинете, че ви оставих, но и без това беше рано да тръгваме.

Чухте ли?

Може да е вярно, че живеят тук.

Кой?

Нали вие ми разказахте

за туристите, които били тук, когато се появила Зоната.

В Зоната няма и не може да има никого.

Време е да тръгваме.

Как ще се върнем? - Тук не се връщат.

Какво искате да кажете?

Ще вървим, както се разбрахме.

Всеки път ще задавам посоката. Опасно е да се отклонявате от нея.

Първият ви ориентир е последният стълб ей там.

Тръгнете първи, Професоре.

Сега и вие.

Постарайте се да вървите в стъпките му.

Господи! А къде...

Хората така ли са останали?

Никой не знае.

Помня само как ги товареха на влака, за да дойдат тук.

Бях още момче.

Тогава всички мислеха, че някой иска да ни завладее. Умници!

Тръгнете вие, Професоре.

Сега вие.

Това там е вашата Стая.

Дотам трябва да стигнем. - На важен ли се правите?

На една ръка разстояние е. - Но ръката трябва да е много дълга.

А ние не разполагаме с такава.

Недейте!

Не го пипайте.

Не го пипайте!

Полудяхте ли? Какво правите?

Казах ви, че тук не е място за разходки.

Зоната иска да я уважаваме, иначе наказва.

Още веднъж да посмеете... Не можахте ли да кажете?

Нали ви помолих! - Натам ли сме?

Да, нагоре и веднага наляво.

Но няма да минем оттук.

Ще заобиколим.

Защо? - Не се минава оттук.

В Зоната прекият път невинаги е най-краткият.

Ако минем направо, ще загинем ли? - Каза ви, че е опасно.

А ако заобиколим - не е. - Пак е опасно,

но оттук не се минава. - Голяма работа. А ако все пак...

Да се мъкнем нанякъде... Тук всичко ни е под носа.

Накъдето и да тръгнем, все е рисковано.

Отнасяте се много лекомислено.

До гуша ми дойдоха тия гайки с бинтовете.

Както искате, аз тръгвам.

Той се държи като луд. - Я вървете...

Може ли?

Излиза вятър.

У сещате ли по тревата...

Добре... Сега пък съвсем...

Какво?

Почакайте. - Не ме дърпайте.

Така да бъде.

Но нека Професора е свидетел, че не съм ви пращал там.

Че отивате по собствено желание. - Да. Нещо друго?

Нищо. Вървете.

Да даде Бог да ви провърви.

Чуйте ме! Ако забележите нещо,

само ако почувствате нещо особено, веднага се върнете, иначе...

Само не ме замеряйте с железа.

Не мърдайте.

Защо... - Какво "защо"?

Защо го спряхте?

Мислех, че вие...

Какво стана?

Защо ме спряхте?

Не съм ви спирал. - Кой тогава?

Вие ли?

Един дявол знае какво стана.

Браво, Шекспир.

Да вървите, ви е страх, да се върнете, ви е неудобно.

И се изкомандвахте с не ваш глас. От страх даже изтрезняхте.

Моля? - Престанете.

Защо ми изляхте бутилката? - Настоявам да престанете!

Зоната е много сложна система...

от капани.

Всички са смъртоносни.

Не знам какво става тук, когато няма хора.

Но когато се появят, настъпва някакво движение.

Старите капани изчезват и се появяват нови.

През безопасните места вече не може да се мине.

А пътят е ту лек, ту се обърква до невъзможност.

Тук е Зоната.

Понякога може да ни се стори, че е капризна,

но във всеки момент тя е такава, каквато ние я направим.

Понякога хората са се връщали от половината път,

защото им се е виждало нанагорно.

Имало е и такива, които са загивали на прага на Стаята.

Но всичко, ставащо тук, зависи единствено от нас.

Пуска добрите, а на лошите сече главата ли?

Не знам. По-скоро мисля, че пуска онези,

които са изгубили и последната надежда.

Не добрите или лошите, а нещастните.

Но и най-нещастният ще загине, ако не знае как да се държи.

Имахте късмет, че ви предупреди. Можеше и да не го направи.

Ще взема да ви изчакам тук

да се върнете... ощастливени.

Не може. - Нося си сандвичи, термос.

И час няма да издържите без мен.

А и тук не се връщат оттам, откъдето са дошли.

Все пак бих предпочел... - Тогава веднага се връщаме заедно.

Ще ви върна парите. Ще си удържа малка част за...

За тревогите, да кажем. - Изтрезняхте ли, Професоре?

Добре, хвърляйте гайката.

Къде сте? Елате!

Уморихте ли се?

Ако съдя по тона му, пак ще ни чете лекции.

Нека намисленото се изпълни.

Нека повярват.

Нека се надсмеят над страстите си.

Защото онова, което наричат "страст", е не душевна енергия,

а триене между душата и външния свят.

И най-важното - нека повярват в себе си.

Тогава ще станат безпомощни като деца,

защото слабостта е велика, а силата - нищожна.

При раждането си човек е слаб и крехък,

когато умира, е силен и твърд.

Когато расте, дървото е нежно и гъвкаво.

А когато изсъхне и се втвърди, то умира.

Твърдостта и силата са спътници на смъртта.

Гъвкавостта и слабостта изразяват свежестта на битието.

Затова придобилото твърдост няма да победи.

Елате.

Добре се движим. Скоро ще стигнем до сух тунел и ще ни е по-леко.

Чукнете някъде на дърво. - Ще тръгваме ли?

Да. Какво има? - Мислех, че ще ни покажете нещо.

А раницата ми? - Какво е станало с нея?

Как какво? Оставих я. Не знаех, че ще тръгваме.

Нищо не може да се направи. - Трябва да се върна.

Не е възможно. - Не мога без раница!

Тук никой не се е връщал по пътя, по който е минал.

Зарежете я. Диаманти ли носите? - Забравихте къде сте тръгнали.

Стаята ще ви даде всичко, което поискате.

Ще ви затрупа с раници. - Далече ли е Стаята?

По права линия е на 200 метра, но тук никой не върви направо.

Зарежете пълзящия си емпиризъм, Професоре.

Чудесата са извън него.

Спомнете си как свети Петър едва не се е удавил.

Вървете, Писателю.

Накъде?

По стълбата.

Къде сте, Професоре?

Това е "сухият" тунел. - Много е сух, няма що.

Това е местна шега.

Тук често се налага да се плува.

Чакайте, къде е Професора? - Какво?

Професора го няма.

Нали вървеше след вас?

Явно се е отделил и се е загубил.

Не, върнал се е за раницата.

Сега няма да се измъкне.

Ще го почакаме. - Не бива! Тук всичко се мени.

Ще продължим само двамата.

Какво е това? Откъде се появи?

Нали ви обясних? - Какво?

Това е Зоната!

По-бързо, тук... Да вървим.

Ето го.

Благодаря ви, че само...

Как се оказахте тук?

Повечето време ми се наложи да пълзя.

Как успяхте да ни изпреварите?

Да ви изпреваря ли?

Върнах се да си взема раницата.

Какво прави гайката ни тук?

Господи... Това...

Това е капан!

Бодливеца нарочно е закачил гайка.

Как ни пусна Зоната?

И крачка няма да мръдна, докато... Хубава работа.

Край.

Почивка.

За всеки случай стойте настрана от гайката.

Вече мислех, че Професора няма да се измъкне.

Предварително никога не знам какви хора водя.

Всичко става ясно едва тук, когато вече е късно.

Важното е, че раницата с долните гащи на Професора е налице.

Като не разбирате, не си тикайте носа в чуждите гащи.

Какво има да му разбирам? Да не е Нютоновият бином?

Голямо мислене трябва. Институтът няма пари,

не отпускат средства за експедиция

и сте напълнили раницата с разни манометри-лайнометри.

Решили сте тайно да влезете в Зоната

и чрез сметки и уравнения да обясните чудесата й.

Никой няма и най-малко понятие за Зоната, затова ще стане сензация.

Телевизията се намесва, поклонници носят лаврови венци...

И тогава се появява нашият Професор, чист като капка, и обявява:

"Ала-бала-портокала".

И всички в един глас се провикват:

"Той е за Нобелова награда!"

Бездарно писателче сте вие и примитивен психолог.

Единственият ви талант е да пишете по стените по тоалетните.

Зле се справяте, не ви иде отвътре.

Не знаете как се прави това.

Добре, аз искам Нобелова награда.

И вие какво целите? Искате да дарите човечеството

с бисерите на купеното си вдъхновение ли?

Майната му на човечеството.

От него ме интересува един-единствен човек - аз.

Дали струвам нещо, или съм същото лайно като някои.

А ако разберете, че наистина сте...

Знаете ли, г-н Айнщайн, не искам да споря с вас.

В споровете се ражда истината, проклета да е.

Слушайте, Голям Дракон...

Нали сте водили тук много хора?

Не толкова, колкото бих искал.

Няма значение. Защо са идвали тук, какво са търсели?

Най-вече щастието. - Но какво точно щастие?

Хората не обичат да говорят за съкровени неща.

Пък и това не интересува нито вас, нито мен.

Но все пак сте имали късмет.

А аз не съм видял нито един щастлив човек.

И аз. Когато излязат от Стаята,

ги връщам и вече никога не се виждаме.

Желанията не се изпълняват веднага.

Не сте ли искали да се възползвате от тая стаичка?

И така ми е добре.

Слушайте, Професоре...

Все си мисля за "купеното" вдъхновение...

Да речем, че вляза в Стаята

и се върна в нашия град гениален.

Но човек пише, защото се измъчва, защото се съмнява.

Непрекъснато трябва да доказва - на себе си и на околните,

че има някаква стойност.

Ако със сигурност знам, че съм гений,

защо ще ми е да пиша?

За кой дявол ми е?

Ние съществуваме, за да...

Бъдете така добър, оставете ме на мира.

Искам да подремна, цяла нощ не съм мигнал.

Запазете комплексите за себе си.

Но във всеки случай вашите технологии...

високите пещи, колелата

и останалите измишльотини

са създадени, за да се работи по-малко и да се яде повече.

Това са патерици, протези.

А човечеството съществува, за да създава...

произведения на изкуството.

За разлика от останалите дейности, творчеството е безкористно.

Великите илюзии, образите на абсолютната истина...

Слушате ли ме, Професоре?

За каква безкористност говорите?

Хората умират от глад! От небето ли падате?

И това са нашите аристократи на мисълта.

Не можете да мислите абстрактно.

Нали нямате намерение да ме учите на смисъла на живота?

И същевременно да разсъждавате...

Не, няма смисъл.

Въпреки че сте професор, не можете да го сторите.

И ето, стана голям трус,

и слънцето стана черно като струнено вретище,

и месечината стана като кръв;

звездите пък небесни паднаха на земята,

както смоковница, разлюляна от силен вятър,

хвърля незрелите си смокини;

и небето се дръпна и се нави като свитък,

и всяка планина и остров се отместиха от местата си;

и земни царе, и велможи,

и богати, и хилядоначалници,

и силни, и всеки роб и свободник

се скриха в пещери и планински скали,

казвайки на планините и на скалите;

паднете върху нас и скрийте ни от лицето на Оногова,

Който седи на престола, и от гнева на Агнеца,

защото дойде великият ден на гнева Му,

и кой може устоя?

"В същия ден двама...

от тях отиваха в едно село,

което беше на 60 стадии...

И разговаряха се помежду си за всичко онова, що се беше случило.

И както си разговаряха и разсъждаваха помежду си,

сам... се приближи и вървеше с тях;

но очите им се премрежиха, за да Го не познаят.

А Той им рече: какви са тия думи, които разменяте помежду си,

и защо сте тъжни? Единият от тях, на име..."

Събудихте ли се?

Говорехте за смисъла на живота ни,

за безкористието на изкуството.

Да вземем например музиката.

Тя най-малко е свързана с действителността.

И ако има връзка, то тя е по-скоро механична,

на празни звуци без асоциация.

Но по някакво чудо тя прониква до дъното на душата.

Какво откликва у нас в отговор на подредения в хармония шум?

Какво го превръща в източник на наслада?

Какво ни обединява и разтърсва?

Защо е необходимо това?

И най-вече - на кого?

Ще отговорите: "На никого. И без да има цел".

Не...

Едва ли е така.

В края на краищата всичко има своя смисъл.

Има и смисъл, и своя причина...

Оттук ли трябва да минем?

За съжаление няма друг път.

Много е тягостно.

Какво ще кажете, Професоре?

Не ми се ще да тръгвам първи.

Никой не отива доброволно при страшния дракон.

Явно ще трябва да хвърляме жребий. Съгласен ли сте?

Не, бих предпочел някой да тръгне доброволно.

Имате ли кибрит?

Благодаря.

Тръгва онзи, който изтегли дългата.

Теглете.

Дългата.

Този път не ви провървя.

Поне гайката да бяхте хвърлили, а? - Разбира се.

Да хвърля ли пак?

Добре...

Тръгвам.

По-бързо, Професоре.

Тук...

Има някаква врата.

Сега - там.

Отворете вратата и влезте.

Пак ли аз?

Така ви се падна.

Тръгвайте, не бива да спираме за дълго.

Какво държите?

Тук не бива да се носи оръжие.

Така и вие ще загинете, и нас ще погубите.

Спомнете си за танковете.

Много ви моля, хвърлете го. - Наистина ли не разбирате?

Ако нещо се случи, ще ви измъкна. Иначе...

Много ви моля.

По кого ще стреляте?!

Вървете! Нямаме много време.

Наводнено е.

Нищо, хванете се за перилата и се спуснете.

Само не се отклонявайте. Чакайте ни горе при входа.

Надявам се, че не носите такова нещо.

Какво? - Някакво оръжие.

Не, имам ампула.

Каква ампула? - Заших в яката ампула с отрова.

Да не сте дошли да умирате тук?

Не, взех я за всеки случай.

Писателю, върнете се! Чувате ли, самоубиецо?

Нали ви казах да ни чакате при изхода?

Стойте, не мърдайте.

Тръбата е виновна. - Какво?

Вие трябваше да тръгнете първи.

Той явно е объркал посоката.

Още един експеримент.

Опити, факти, истината от последна инстанция.

Фактите не съществуват, а тук - още повече.

Всичко тук е плод на нечия идиотска измислица.

Не усещате ли?

Но вие на всяка цена искате да разберете кой е авторът.

Защо?

Какъв е смисълът на вашите знания?

Чия съвест ще се обади?

Моята ли?

Аз нямам съвест, имам само нерви.

Обиди ме някой гадняр - заболи ме.

Друг ме похвали - пак ме заболи.

Дори да вложиш душата и сърцето си, ще ги изядат.

Подлост ако извадиш наяве, и подлостта ще погълнат.

И всички са много грамотни.

Гони ги глад по чувствата.

И се тълпят наоколо - журналисти, редактори,

критици, някакви безкрайни жени.

И всички искат: "Давай!"

Какъв писател съм, щом мразя да пиша?

За мен писането е мъка, срамно занимание -

нещо като операция на хемороиди.

Мислех, че с книгите ми хората ще станат по-добри.

Никой няма нужда от мен! Ще пукна,

а след два дни ще ме забравят и ще започнат да консумират другиго.

Исках да ги превъзпитам, а преправеният се оказах аз -

по техен образ и подобие.

Преди бъдещето беше продължение на настоящето,

а всички промени мъждукаха отвъд хоризонта.

Сега бъдеще и настояще се сляха.

Нима са готови за това? Те нищо не искат да знаят.

Те само консумират.

Голям късмет имате.

Сега... Ще живеете сто години!

А защо не вечно?

Като скитника евреин.

Сигурно сте прекрасен човек.

Почти нямах съмнения, но успяхте да преживеете такава мъка!

Тръбата е най-страшното място в Зоната.

Тук я наричаме "месомелачката".

Много хора загинаха тук.

Бодливеца доведе тук брат си.

Беше много чувствителен и талантлив.

Чуйте...

"Отмина лятото, а сякаш не е идвало.

И приласкан се чувствам, но и това ми е малко.

Което можех да получа,

получих, без да се насилвам.

Но и това ми е малко.

И ни добро, нито зло - нищо не беше напразно.

Всичко ярко гореше, но и това ми е малко.

Под крилото си ме взе животът, защити ме и спаси ме.

Наистина имах късмет, но и това ми е малко.

Листата не обгоряха, клонките не се скършиха,

денят е чист като стъкло, но и това ми е малко."

Нали са много хубави? Той ги е писал.

Какво го увърташ и се суетиш? - Аз само...

Не мога да те гледам. - Не разбирате колко се радвам.

Рядко се случва всички да излезем. Държахте се както трябва.

Вие сте добри, честни хора и съм горд, че не съм сбъркал.

Я го виж ти - радва се, че всичко е минало добре.

Бил съм прекрасен човек.

Видях, че ми пробута 2 дълги клечки. - Не разбирате...

Как ще разбера! Извинете, Професоре, не искам да ви обидя,

но този гадняр ви е избрал за свой любимец.

А мен, като човек второ качество, ме прати в тръбата.

"Мелачка" - хубаво име са й дали.

С какво право решаваш кой да живее и кой да влезе в мелачката?

Не аз, вие го избрахте. - Кое - едната от две дълги клечки?

Това с клечките е глупост. Още при гайката Зоната ви пусна

и стана ясно, че ако някой мине през мелачката, това ще сте вие.

Никога не избирам аз, страх ме е.

Не знаете колко е страшно да сбъркаш.

Но някой трябва да мине първи.

Не, не е клиника.

Някой трябвало да мине първи!

Не го пипайте!

Девета лаборатория, ако обичате.

Един момент.

Да, моля. - Нали не ти преча?

Какво искаш?

Да ти кажа две думи.

Вие я скрихте, а аз я намерих. В старата сграда, четвърти бункер.

Чуваш ли ме? - Ще доложа в Корпуса за сигурност.

Съобщавай, пиши доноси за мен.

Можеш да ме злепоставяш пред сътрудниците ми, но вече е късно.

Намирам се на две крачки от мястото.

Чуваш ли ме? - Разбираш ли, че слагаш край

на научната си кариера? - Значи трябва да се радваш.

Знаеш ли какво ще стане, ако се осмелиш?

Пак ли ме плашиш?

Цял живот съм се страхувал, дори от теб.

Но вече не ме е страх.

Дори не си Херострат.

Просто искаше да ми отмъстиш, че преди 20 г. спах с жена ти.

И сега си във възторг, че имаш възможност да си уредим сметките.

Върви, свърши гнусното си дело.

Да не си ми затворил!

Затворът не е най-страшното, което те чака.

Самият ти никога няма да си го простиш.

Вече те виждам как висиш на тиранти над помийната яма.

Какво сте забъркали, Професоре?

Представяте ли си какво ще стане, когато всички повярват в Стаята?

И когато хукнат насам?

Това е само въпрос на време.

И ще бъдат хиляди - несполучили императори,

велики инквизитори, фюрери разни.

Все благодетели на човечеството.

И ще искат не пари или вдъхновение, а да прекроят света.

Не водя такива хора. Добре го разбирам.

Какво разбирате?

Не сте единственият сталкер.

Никой от сталкерите не знае

с каква кошница идват и си отиват хората, които водите тук.

А броят на немотивираните престъпления расте.

Дали не е ваше дело? Военните преврати,

мафията в правителствата - дали не са ваши клиенти?

А лазерите, свръхбактериите,

цялата гнусота, която някога е била скътана в сейфове?

Престанете с тая социологическа диария! Нима вярвате в това?

В добрите приказки не вярвам. А на страшните вярвам напълно.

Глупости. Един човек не може да притежава толкова омраза

или обич, че да я разпространи по цялото човечество.

Парите, жените, отмъщението са дреболии.

А световното господство, справедливото общество,

царството Божие на Земята са не желания, а идеология.

Неосъзнатото състрадание не е в състояние да се реализира.

Както обикновеното желание например.

Нима може да има щастие за сметка на чуждото нещастие?

Виждам, че сте решили

да поразите човечеството с някакви невъзможни благодеяния.

Аз съм напълно спокоен - и за вас, и за себе си.

Още повече - за човечеството.

Защото няма да успеете.

В най-добрия случай ще получите Нобелова награда.

Но по-скоро ще е нещо безсмислено,

за което изобщо не ви е хрумвало.

За едно мечтаеш, а получаваш нещо съвсем различно.

Защо я запалихте?

Телефон, електричество...

Тези приспивателни са много добри.

Вече не ги продават. Откъде има тук толкова?

Да тръгваме ли? Скоро ще мръкне.

Ще е тъмно да се връщаме.

Между другото, напълно наясно съм,

че стиховете, сноването насам-натам,

са своеобразен начин да се извините.

Разбирам ви.

Имали сте тежко детство, лоша среда...

Но не си правете илюзии.

Няма да ви простя.

Това вече не е необходимо.

Професоре, елате при нас.

Един момент, не бързайте.

Не бързам.

Знам, че ще се ядосате,

но съм длъжен да ви кажа...

Стоим на прага.

Това е най-важният момент...

...в живота ви.

Трябва да знаете, че тук ще се изпълни

най-съкровеното ви желание.

Най-искреното.

Най-изстраданото.

Не е нужно да говорите.

Трябва само да се съсредоточите

и да се опитате да си спомните живота си.

Когато човек мисли за миналото, става по-добър.

Но най-важното...

Най-важно е...

...да вярвате.

Сега вървете.

Кой иска да влезе първи?

Може би вие?

Аз ли? Не, не искам.

Разбирам, че не е лесно, но не се тревожете, сега ще мине.

Едва ли ще мине.

Ако си спомня живота си,

едва ли ще стана по-добър.

Наистина ли не разбираш колко е срамно?

Да се унижаваме,

да ни потекат сополите, да се молим...

Какво лошо има в молитвата?

От горделивост говорите така.

Успокойте се, просто още не сте готов.

Често се случва.

Може би вие ще влезете?

Аз...

Пред нас е новото изобретение на професор Професор.

Уред за изследване на човешката душа. Душемер.

Това е чисто и просто бомба. - Моля?

Шегува се. - Не.

Най-обикновена бомба, 20 килотона. - За какво ви е?

Сглобихме я с приятелите.

С бившите ми колеги.

Ясно е, че това място никого няма да дари с щастие.

А ако попадне в лоши ръце...

Вече и аз не знам.

Тогава ни хрумна,

че не бива да разрушаваме Зоната.

Дори да е някакво чудо, все пак е част от природата,

в някакъв смисъл - надежда.

Скриха тази мина, но аз я намерих.

В четвърти бункер.

Явно трябва да съществува някакъв принцип...

Не прави нещо, което е необратимо.

Добре го разбирам, не съм фанатик.

Но докато всеки мръсник може да се добере до тази рана,

няма да намеря покой.

Или съкровеното у мен няма да ми позволи да го сторя?

Горкичкият, намерил си е гатанка.

Дайте ми я.

Дайте ми я!

Нали сте интелигентен човек?

Защо го... - Лицемерен подлец!

Защо ме удряте...

Той иска да унищожи надеждата ви.

Дайте ми я!

Хората на Земята си нямат нищо друго.

Тук е единственото място, където човек може да дойде,

ако вече няма на какво да се надява.

Нали и вие дойдохте?

Защо съсипвате вярата?

Млъкни!

Напълно си ми ясен.

Хората изобщо не те интересуват.

Ти печелиш от нашата... мъка.

Но въпросът не е в парите. Тук изпитваш удоволствие.

Тук ти си цар и господар.

Ти решаваш кой да живее и кой да мре.

Той ще ми избира!

Разбирам защо вие, сталкерите, никога не влизате в Стаята.

За какво ви е? Тук сте като замаяни от властта и тайнствеността си.

За какво друго можете да мечтаете? - Това не е вярно.

Грешите.

На сталкерите е забранено да влизат в Стаята.

Те не бива да влизат в Зоната с користна цел.

Спомнете си какво стана с Бодливеца.

Прав сте, че съм нищожество.

Нищо не мога да направя в живота.

И на жена си нищо не можах да дам.

Нямам приятели.

Но не ми отнемайте единственото, което имам.

Отвъд бодливата тел вече всичко са ми взели.

Всичко, което имам, е тук.

Тук, в Зоната.

Щастието ми, свободата, достойнството ми.

Водя тук хора като мен - нещастни, измъчени,

които вече няма на какво да се надяват.

Но аз мога да им помогна!

Само аз - нищожеството!

И това ме кара да плача от радост.

Това е всичко, повече нищо не искам.

Не знам, може би...

Извинявай, но си направо смахнат.

Нямаш никаква представа какво става тук.

Как мислиш, защо Бодливеца се е обесил?

Дойде в Зоната с користна цел.

Заради пари уби брат си в мелачката.

Това ми е ясно. Но защо се е самоубил?

Защо не се е върнал, този път не за пари, а заради брат си?

Нали се е разкаял? - Искаше...

Но след няколко дни се обеси.

Защото е разбрал, че тук се изпълняват не обикновените,

а най-съкровените желания.

А ти си се развикал...

Тук ще се изпълни онова, което е твоята същина.

Нямаш ни най-малка представа за нея,

а тя живее у теб и те управлява.

Нищо не си разбрал, водачо. Не алчността е надвила Бодливеца.

В тая локва на колене е молел за живота на брат си.

А е получил купчина пари, защото друго не е можел да получи.

Бодливецу - неговото.

А съвестта и душевните мъки са измислица.

Той го е разбрал и се е самоубил.

Няма да вляза в твоята Стая.

Не искам сметта, натрупана у мен, да стоваря другиму.

Дори на теб.

А после - като Бодливеца, да налапам дулото.

По-добре тихо и мирно да се натряскам в писателската си дупка.

Не, Голям Дракон, нищо не разбираш от хората,

щом водиш в Зоната такива като мен.

Пък и...

Откъде знаеш, че това чудо наистина съществува?

Кой ви е казал, че тук наистина се изпълняват желания?

Видели ли сте поне един, който тук да е получил щастието?

Може би Бодливеца?

Откъде знаете за Зоната,

за Бодливеца, за тази Стая?

От него.

Вече нищо не разбирам.

Какъв изобщо е смисълът да се идва тук?

Чувате ли колко е тихо?

Дали да не зарежа всичко?

Ще взема жена си и дъщеря си и ще се преместим тук.

Завинаги.

Тук няма никого.

И никой няма да ги наранява.

Върна се.

А кучето откъде се появи?

Там се лепна за мен.

Не можех да го изоставя.

Ще тръгваме ли?

Мартишка ни чака.

Тръгваме ли?

Не искате ли куче?

Пет си имам вкъщи.

Явно обичате кучета. - Какво?

Това е много хубаво.

Добре, да вървим.

Ако знаете колко съм уморен.

Ужасно съм уморен.

И това ми било интелигенти. Тия писатели и учени!

Успокой се. - Те в нищо не вярват!

Органът, с който се вярва, у тях е атрофирал.

Защото не е бил използван.

Престани!

Недей така, ела да си легнеш.

Влажно е, недей да лежиш на земята.

Съблечи се.

Що за хора са това, Господи... - Успокой се.

Трябва да ги съжалиш, а ти им се сърдиш.

Нали ги видя? Очите им са празни.

Мислят само за това как да се продадат по-скъпо.

Да им платят за всеки тласък на душата.

Знаят, че "са родени с мисия", че са "призвани".

Че "само веднъж се живее".

Нима такива хора могат да вярват в нещо?

Недей, успокой се.

Опитай се да заспиш.

Никой не вярва. Не само тези двамата.

Никой! Кого ще водя там?

Но най-страшното е,

че никой няма нужда от тази Стая.

Всичките ми усилия отиват на вятъра.

Недей да говориш така.

Вече с никого няма да ходя там.

Искаш ли аз да дойда с теб?

Къде?

Мислиш, че няма за какво да помоля ли?

Не...

Не бива. - Защо?

Не...

А ако и при теб нищо не се получи?

Мама беше против.

Сигурно вече сте разбрали... Той е блажен.

Цялата област му се смееше. Беше много непохватен.

Мама ми казваше, че е сталкер, че е вечният арестант.

Да съм си спомнела какви деца се раждат на сталкерите.

Дори не й възразих.

Добре знаех, че е затворник, осъден на смърт,

че го грози затвор, и за децата...

Но какво можех да направя? Вярвах, че с него ще ми бъде хубаво.

Знаех, че и мъката ще е много,

но по-добре горчиво щастие,

отколкото сив, безцветен живот.

Може би чак после измислих това.

Тогава той просто приближи, повика ме и аз тръгнах.

Никога не съжалих.

Никога.

И мъка имаше много, и страх, и срам.

Но никога не съжалих и на никого не завидях.

Такава ми била съдбата.

Това е животът, ние сме такива.

А ако в живота ни нямаше мъка...

...щеше да е по-зле.

Защото тогава нямаше да има щастие...

И надеждата нямаше да я има.

Това е.

Очите ти обичам, друже мой,

те пламенно играят.

Кога повдигнеш ги полека,

гръм сякаш ме връхлита

и стряскат ме те, беззащитен.

Но очарованието по е силно,

когато леко ги сведеш

в мига на страстната целувка

и през спуснати ресници,

кога бледо желание от тях извира.

TV-ripped by 5rFF

Превод ТОНИЯ МИКОВА